Отвъд короната: страх и смърт

Антиутопичните сюжети винаги ни изглеждат крайно далечни и немислими. Никое поколение не очаква, че точно на него ще се падне да живее в смутно време. Затова, макар големите епидемии да не са чак толкова редки, когато през 2020 г. всичко, което приемахме за нормално, беше разклатено от дневния ред на COVID-19, дълго време не можехме да повярваме, че случващото се е истинско.

Една от основните причини за невъзможността за психологическата адаптация към пандемичната реалност е свързана с челния сблъсък със смъртта като тема и масово събитие. Както установихме и в рамките на интервютата си с експерти в полето на психологията по време на работата по документалния проект „Отвъд короната в България“, пандемичната обстановка разгърна и една паралелна психологична криза, поставяйки на масата онези въпроси за живота и неговата преходност, които дълго време грижливо са били отбягвани.

Множество психоаналитици се съгласяват, че в несъзнаваното ни винаги е властвала идеята за безсмъртието като базова психологическа диспозиция. И действително, ако превъртим хронологичната лента назад, ще видим, че търсенето на безсмъртие е наратив, който може да се проследи в цялата човешка история – от древния мит за Гилгамеш, през приказките, които познаваме от детството си, чак до днес, когато замразяването на хора с цел удължаването на живота им вече не е фантастика, а реалност. Според проф. Пламен Димитров причината COVID-19 да действа толкова преобръщащо се състои именно в това преобладаващо отричане на смъртта в човешката култура.

Ние живеем изцяло в супа от митове за безсмъртие, които ни придават усещане за сигурност. В основата на всичко това стои опитът ни да избегнем трудните теми. Екзистенциалната психология и психотерапия отдавна го е казвала. Измислили сме какви ли не успокоителни героични митове за безсмъртието и почитаме герои, които ни вдъхновяват и ни карат да забравяме, че не сме тленни. Но вируси като Ковид ни го напомнят,

обяснява той.

Някои изследователи обаче настояват, че през последните 100 години в епохата на модерността тези процеси по „изтласкване“ на смъртта се засилват още повече – от една страна, заради промененото отношение на човека към природата в хода на Индустриалната революция, когато околната среда вече започва да се мисли като отделна от човека и подлежаща на негов контрол и експлоатация, и от друга страна, заради развитието на медицината и технологичния напредък, с които усилията да се удължи човешкия живот се увеличават.

Така макар стремежът към безсмъртие вероятно винаги да е присъствал по един или друг начин у нас, за разлика от предмодерния човек, който има много повече поводи за напомняне за преходността на живота си, този от края 20-ти и началото на 21-ви век изглежда напълно е скъсал с идеята за смъртта до степен на табуизиране. COVID-19 обаче рязко прекъсна тази натрупана инерция по илюзорния път към безсмъртието и с чук по главата ни напомни за присъствието на Онази с косата.

Въпреки постиженията на науката и цялата ни култура, изведнъж едно малко невидимо нещо обърка света и заплаши със смърт. Напомня ни че сме тленни. Че сме част от природата. И че тя може да ни унищожи,

коментира още проф. Димитров.

Заедно с дóсега до темите за смъртта и страха, здравната криза по естествен начин отключи и темите за живота и неговия смисъл.

С началото на COVID-19 много хора се объркаха, много от тях се притесниха, много се страхуват и продължават да се страхуват за живота си. Тогава, когато става въпрос за смъртта и за живота, това са ключови въпроси за всеки човек и пандемията ги поставя и връща отново – защо сме на тази земя, колко ще живеем… можем ли да умрем внезапно, кога?,

коментира клиничният психолог и директор на фондация „Анимус“ – Надежда Стойчева.

Така, отблизо и ярко напомняйки ни за преходността на човешкото съществуване, пандемията се разгърна не само като болест на тялото, но и като мащабна екзистенциална криза.

Когато има подобни ситуации като пандемии, военни конфликти и други природни катаклизми, които са наситени с темата за нашата уязвимост, се накърняват много важни екзистенциални опори, които културата ни е закрепила, и у хората възниква екзистенциална тревожност. Излизат въпросите: Как ще живея? Как да оцелея? Какъв план за живота мога да следвам? И много хора, които въобще не са си задавали тези въпроси, започнаха да се чувстват уязвими и не толкова сигурни в мирогледните си позиции, във вярванията си, в идеологиите, които следват, в митовете, на които са подвластни. В този смисъл кризата е ротирала на много пластове и е докоснала най-дълбоките – тези контакти с вечните въпроси на човека и човечеството, които много пъти се отхвърлят… Този екзистенциален ужас, че си смъртен – и това разбира се не значи буквално смъртта, а да осъзнаваш казаното от Набоков, което всячески избягваме – че си един малък проблясък между две тъмни бездни,

обяснява психологът проф. Димитров.

По този начин преобладаващото чувство на страх и ужас по време на здравната криза се позиционира не само като резултат само от близката среща със смъртта, но и от срещата ни със самите себе си и с досега до по-дълбинни психологически пластове, разкриващи преживявания и емоционални състояния, които преди това са били изтласкани.

Паниката и страха прикриват нещо друго – страха да се срещнеш със себе си. Защото при една такава криза каквато е пандемичната, всеки я преживява в зависимост от личната си история, в зависимост от това какво носи в себе си. И ако не осъзнае и не приеме този страх и паника, той не може да анализира и да осъзнае това, което се случва с него,

изтъква и ръководителката на Института по психично здраве проф. Ваня Матанова.

Според проф. Пламен Димитров обаче в контекста на България отричането на смъртта е с различен интензитет и може да се разгледа през призмата на ниската здравна култура, системното недоверие към здравната система, честото непризнаване на налични здравословни проблеми и отчетените и преди пандемията високи нива на тревожност и депресия у нас (прочети Отвъд разума: психика, емоции, комуникация).

Заравяме си главата в пясъка, за да не виждаме. Или замитаме под килима проблеми, които имат спешна нужда да бъдат решени. И отричането е голяма тема в страни като България, в които хронично има несигурност,

коментира психологът.

На този фон митът за безсмъртието, чиято несъзнавана цел е не само да отрича смъртта, но и да успокоява, от своя страна лесно може да се трансформира в радикално отричане. Както отбелязва и психоаналитикът проф. Орлин Тодоров, човешката психика разполага с най-различни средства да се справя с несгодите на екзистенциалните теми:

Една част от тези средства при по-уязвимите хора са много крайни. Това са защитни механизми от порядъка на нерационалните, параноични представи за света – „не съществува такова нещо, това някой го измисля, за да ми причини нещо на мен“.

В този смисъл на мястото на старите митове за безсмъртието днес могат да застанат и конспиративните теории, по същество имащи същата психологическа функция.

Има и други начини за изопачаване на реалността – всички тези вярвания в конспиративни теории, които могат да служат за емоционално самотранквиризиране – като да си взимаш упойка, за да потиснеш, не с лекарства, а с мислене, онези неща, които те тревожат. Защото страхът от смъртта е много мощен страх и за да го избегнат, хората са готови да приемат какви ли не обяснения. Така е било винаги всъщност. Всички тези вярвания, които са част от културата ни, но не ни вършат работа, когато става дума за един вирус,

добавя д-р. Димитров.

Отричането обаче не е единствената възможна реакция при конфронтацията със смъртта. Както ни напомня проф. Орлин Тодоров, цитирайки Фройд, други разрешения на тези своеобразни психични конфликти, могат да включват и по-депресивни стилове на справяне.

Те може да са по-депресивни в добрия смисъл на думата. Тоест чрез приемане, чрез едно смирение пред ситуацията, пред болестта. Знаем, че когато в психиката има елемент на излекуване, той е свързан с възможността да се приеме ситуацията, без това да унищожава личността ни. Така наречената депресивна развръзка за психиката е нещо, което много често се случва. Знаменитият пример, който идва от психоанализата, е как човешката психика се справя с големите загуби, например, загуба на близък човек. В текста на Фройд „Траур и меланхолия“ са описани два варианта – или успяваш да тъгуваш и влизаш в един процес на траур, който е свързан с приемане, с тъга, с болка вътре в теб и болка за другия, който си е отишъл, или цялото това нещо се отрича, превръща се в една патогенна формация, свързана с меланхолията – пазенето на този, който си е отишъл вътре в тебе и едно взаимно полудяване. Знаете – при „Хамлет“ срещата с баща му накрая довежда до избиването на всички хора в пиесата на Шекспир. Това е меланхоличната развръзка. Понякога тя е много, много тежка и свързана с голямо страдание,

обобщава психоаналитикът.

И въпреки че страхът от смъртта може да бъде полезен и има важна функция с оглед на оцеляването ни, фокусирането върху него, както и отричането на болката в следствие на смъртта, могат да има опасни последици. А по този начин, както посочва и д-р. Димитров, той рано или късно придобива форма на страх от самия живот:

Културата ни страда на това, че отричаме и избягваме темата за смъртта до степен, че всъщност се страхуваме да живеем. За щастие, модерната медицина за всичко има лекарства – никой не умира току така и за разлика от древните не вярваме, че трябва палим кандило или да правим някакви ритуали, за да оцелеем. Но ако има нещо добро от постоянното напомняне за смъртта, то е да сме малко по-наясно с действителността, че всеки е изключително уязвим. Колкото и да е напреднала медицината, технологията, науката, ти ще умреш. Може да не е сега, но не го избягвай. Нека ти е полезно. Както навремето Марк Аврелий е имал специален роб, който е носил един пясъчен часовник и на 15 минути го обръщал, като изтече пясъка, казвайки онази фраза: Цезаре помни, че си смъртен. Ковид това ни казва – сега робът ни обръща пясъчния часовник по телевизията. И единственият извод е, че трябва да живеем по-пълноценно, докато ни има. Защото иначе се отпускаме в едно блажено усещане за безсмъртие или недосегаемост.

Така, имайки предвид и настоящето постмодерно преосмисляне на индустриална нагласа за надмощието на човека над природата, което наблюдаваме все по-интензивно на фона на климатичната криза, пандемията от COVID-19 може да се разгледа като ключово събитие в рамките на тези процеси. Както при останалите болести, можем да погледнем на коронавируса като на сигнал, който тялото само отправя към себе си, за да му съобщи, че нещо не е наред. Тя е онова напомняне, че поне на този етап не сме победили човешката си природа. И още по-важно – онова напомняне, че сме смъртни, от което имаме нужда, за да живеем.