Отвъд короната: Солидарност, (не)доверие, авторитети

Солидарността е ключов момент от съществуването на едно общество – тя е онова „лепило“ в социалните взаимоотношения, което сплотява дадена група, а важната ѝ роля ясно си проличава в моменти на сътресения и кризи. По същия начин в контекста на пандемията стана болезнено видимо, че на много места по света степента на близост и разбиране както между отделните индивиди, така и между по-големи общностни групи, може да бъде изключително ниска. Този проблем изкристализира и под лупата на COVID-19 в България, когато зa мнозина изразът „Всеки сам си преценя“ се превърна в мото, а недоверието между хората се преплете с дългогодишното недоверие към институциите и кризата на лидерството. Именно това бяха и част от повтарящите се теми, които бяха засегнати и в голяма част интервютата ни в рамките на документалния проект „Отвъд короната в България“.

Ниското ниво на солидарност между отделните индивиди и общности и у нас обаче не е нещо ново. То може да се разгледа като резултат от дългогодишни натрупвания както на фона на социално-икономическите промени през последните 30 години в рамките на прехода, така и ако превъртим хронологичната лента още по-назад до 1944 г. Освен това отслабването на социалното „лепило“ е свързано и с късномодерните глобални тенденции по индивидуализирането, разпадане на колективистичните култури, на големите наративи и на институционалните авторитети.

Индивидуализирането е нещо чудесно, защото дава възможност на човека да се чувства, че е поставен пред избори, които може сам да прави. От друга страна, разбира се, крайната индивидуализация прави хората самотни и в един момент доста объркани. Особено в моменти на някакви по-сериозни бедствия или напрежения, каквато може да бъде една пандемия. Всеки има право на мнение. Знаменитият израз „Всеки сам си преценя” и така нататък също е нещо, което, в края на краищата, е антисоциално. То граничи с това нещо, което наричаме асоциално поведение. Но „всеки сам си преценя” не е възможно да се съществува в културата и в обществото. Ние в края на краищата сме свързани,

коментира по време на интервютата ни психоаналитикът проф. Орлин Тодоров.

Според него свръхиндивидуализирането понякога е свързано с нарцисизъм – твърде индивидуализираният човек е или крайно уязвим, или барикадиран и „брониран“ срещу своята уязвимост.

По същия начин хората се отнасят, например, към политиката – или са свръхполитични или са абсолютно аполитични. И тук не говорим само за групи хора, а че един човек в рамките на един ден може да бъде и много политичен, след това да стане крайно аполитичен. Да бъде много решителен, след това да бъде много апатичен,

изтъква още проф. Тодоров, който също се съгласява, че подобни модели не поведение са свързани с периода на прехода, когато се наблюдава избуяване на индивидуализма заради принудителното му потискане през предходните 50 години.

От друга страна, проф., Тодоров свързва високото ниво на недоверие между индивидите с годините преди 1989-а.

Това е стар травматизъм на хората още от времето на социализма,

смята той.

На същото мнение на Елисавета Белобрадова, народен представител от „Демократична България“ в 48-ото Народно събрание, според която корените на днешното ниско ниво на солидарност могат да се търсят още при целенасочени политики по омаловажаване на ролята семейството по време на социализма.

Аз мисля, че от 44-та година насам политическият строй направи всичко възможно, за да разбие родствените връзки между хората. Любовта към Съветския съюз трябваше да замени любовта към България,

коментира тя.

Освен това, липсата на подкрепа и разбиране към другия според нея са свързани и усещането за обезценяване на собствения живот за сметка на илюзорното благоденствие, което тогавашните политики се опитват да създадат. Влияние обаче оказва и последвалото след разпадането на социалистическия строй високо ниво на несигурност.

От 44-та година до 89-та година всъщност ние бяхме лишени от чувството, че разполагаме със животите си. Те не бяха наша собственост. Те бяха собственост на Съветския съюз, на държавна сигурност, на партията. И някак си забравихме че сме ценни. И след 89-та година, когато рухна тази фалшива реалност, нищо не посочи на хората, че животът им има стойност. Продължи да няма никаква стойност, но едновременно с това изгубихме напълно предвидимостта на живота си, която беше характерна за миналия период. Това е абсолютният хаос, в който се живее. И ние нямаме идея къде отиваме и откъде сме тръгнали.

Именно предвидимостта по време на социализма е едно от нещата, които хората, изпитващи носталгия по този период, визират, когато твърдят, че тогава е било „по-хубаво“. По тази причина когато и тя изчезва след падането на Желязната завеса, се увеличават драстично и чувството за безнадеждност и ценност за собствения живот, а съответно и за този на другите.

Ние живеем ден за ден, за тази минута. И най-тъжното е, че хората истински не ценят собствените си животи тук. Просто никой не го интересува дали ще е жив утре. Никой не го интересува дали ще умре. Никой не го интересува дали някой друг няма да умре. Важни са тук и сега – следващите 12 до 24 часа. Но за да се цениш като човек, ти трябва да имаш предвидимост пред себе си или поне да си въобразяваш, че я имаш. Трябва да имаш стабилност, която си усещал някога, за да искаш да се върнеш към нея. Ние нямаме исторически спомен някога да сме били важни за някого. Нямаме исторически спомен за това, че някога сме имали период, в който да сме живели по начина, по който сме искали, и да се стремим да се върнем обратно към този период. Нямаме спомен за стабилност. Така че българите не са глупави, не са прости, а просто са изключително травмирани хора. Хаосът, в който живеем е основополагащия кошмар и източник на травмите ни,

заключава тя.

Както посочва и екзистенциалният психолог проф. Пламен Димитров, тези процеси в крайна сметка довеждат и до самоидентифициране с травмата и превръщането ѝ в основен елемент както на нашето „Аз“, така и в междуличностните ни отношения.

Това е прословутата травматична идентичност на големи групи в нашата страна – да се припознаваш при различни обстоятелства в позицията на жертва. Каквото и да направя, аз съм губещ, измамен и по някакъв начин ще изтегля късата клечка. Този стереотип, където българинът се страхува да не „да не го прекарат“, в следствие на което често пъти хората са лишени от възможността да си помагат или да търсят адекватна помощ. Попитайте лекарите, които са в спешна помощ – обаждат им се само когато нещата са много напреднали. Могли са да се обадят, но са изчаквали нещата да минат от само себе си. Не защото нямат възможности, а защото нещо вътрешно ги е блокирало. Или са живели с това усещане, че ще мине. А то не минава. Това е тази реактивност на мисленето…

Липсата на сигурност на фона на прехода в България повлича след себе си и широка обществена фрагментация. От своя страна, разтварянето на ножицата на неравенството се превръща в един от водещите фактори и за кризата на доверието както към другите, така и към институциите и управляващите. Както напомня режисьорът Стефан Командарев, проблемът със солидарността няма как да се анализира без да се засегне темата за социалното неравенство, което обаче на фона на пандемията става още по-голямо.

Когато има неравенство в едно общество, първото, което се наблюдава, е криза в доверието между хората, доверие към съседа, доверие към колегата, към институцията. А това е проблем, защото обществото е доверие, съпричастност, солидарност и общи ценности. Къде са тия общи ценности в момента? Когато това доверие изчезне, реално вече няма общество. Там където пише „Съединението прави силата“ трябва да бъде изписано с латински букви: „Всеки сам си преценя“. Така че, за съжаление, един от най-тежките системни проблеми, които пандемията засили, е именно социално-икономическите неравенства,

посочва Командарев.

Според социалният педагог, публицист и един от създателите на новата формация лява платформа „Прогрес“ – Станислав Додов, въпросът за неравенствата в България е ключов и за анализа на проблеми като ниския праг на ваксинация у нас, тъй като нежеланието за имунизация също е свързано с базовото недоверие към институциите. В този смисъл, в синхрон с разсъжденията и на Елисавета Белобрадова, според него твърдението, че „българите са прости“ само по-себе си е твърде опростяващо, тъй като в дълбочината на проблема стоят много по-сложни социални феномени.

Просто хората в тая система са ужасно смазани – колкото по-ниско в йерархията са, толкова са по-унищожени. И няма от къде хората да започнат да се доверяват, да слушат съвети, да им се прииска да се ваксинират, да отидат в болницата без страх или пък изобщо да поискат да потърсят лечение. Вече няколко поколения израснаха с ясното съзнание, че няма защо да се доверяват на тази държава и институциите й,

обяснява социалният активист.

Кризата на доверието между хората и към институциите до голяма степен е резултат и от липсата на авторитети на политическата сцена на България през последните години. Тази тенденция стана още по-ясно видима и на фона на здравната криза, когато малцина политически фигури демонстрираха решителност по въпросите за ваксинирането.

Доверието е нещо, което се заслужава и както българските граждани десетилетия наред виждаха, чувстваха и преживяваха, така през пандемията бяха още по-уверени, че българската държава не заслужава доверие. Какъв личен пример дадоха лидерите на политическите партии, които участваха в изборите с ваксинацията?,

коментира още Додов.

Подобна нерешителност и полярност обаче се наблюдаваше не само сред властимащите, а дори сред експертите, тъй като не малка част от лекарите в България също показаха колебливост по отношение на имунизационната кампания. Някои влязоха и в ролята на иконоборци.

Много често го чувам и от пациенти, и от познати – „Ами те лекарите не се ваксинират и не обясняват защо и има ли рискове, няма ли рискове… Защо останалите да го направим?” Дори при учителите има такава тенденция – те като че ли чакат някой да им обясни и да каже нещо категорично. Може би това недоверие идва и от това, че в Министерство на здравеопазването са се сменили най-много министри в последните 30 години и всеки идва с някаква много грандиозна идея, че ще промени нещо,

споделя и ръководителят на Института по психично здраве проф. Ваня Матанова.

Порочният кръг на недоверието не приключва тук – негативните емоции към управляващите се пренасят и към хората около нас, което е често срещан психологически механизъм. По този начин недоверието към властта несъзнавано се трансформира в недоверие към ближния, което допълнително уголемява пукнатината на солидарността. А това отново задвижва целия порочен механизъм на една неработеща култура на недоверие към нищо и никого, на травматична идентичност и безнадеждност. Защото, както и в началото споменахме, именно солидарността е в базата на обществените отношения. Тя е и двигателят на гражданското общество, което все още е слабо работещо у нас. А всички тези проблеми, които успяхме да видим по-ясно под увеличителната лупа на COVID-19, показаха, че отвъд короната в България ни предстои много работа. За да осъзнаем, че за да се задвижи механизмът на държавността, освен индивиди, е необходимо да сме и граждани. Както посочва професор Тодоров,

Винаги има два начина за гледане на пандемията. Единият е през индивида, през семейството ти и по-близкия ти кръг. Другият е през обществото и през културата. Мисля, че все още много ни липсва погледът през обществото…