Отвъд короната: Здраве, достъп до грижи и услуги, уязвими групи

Пандемията от COVID-19 предизвика поредица от променящи се обстоятелства и разкри системни дефицити в редица области. Здравната система бе една от най-сериозно засегнатите – наред с повишеното натоварване в опитите да се овладее кризата, тя трябваше да продължи да предоставя грижи на всички пациенти при съблюдаване на противоепидемичните мерки. Доколко обаче това се случи и как фокусът върху COVID-19 се отрази на грижата за хората с хронични заболявания и на други уязвими групи у нас? Какви структурни слабости в здравеопазването излязоха на преден план под лупата на пандемията? Именно по тези въпроси разговаряме с експерти от различни области в рамките на проекта „Отвъд короната в България“.

При настъпването на пандемичната криза Земята сякаш спря да се върти и много услуги, които преди приемахме за даденост бяха временно преустановени. На пауза обаче – парадоксално – бе поставено и самото здравеопазване. На много територии в страната на няколко пъти бяха спирани плановия прием и плановите операции, а предпазните материали като маски и защитно облекло бяха дефицитни не само за гражданите, но и за самите медицински работници. Освен това системната липса на медицинска апаратура в някои болници в България, която съществува много преди пандемията, се превърна още по-осезаемо предизвикателство.

Проучване на Националната пациентска организация, проведено сред хората от сред няколко области на страната, показва, че достъпът до здравеопазване действително е бил влошен по време на кризата от COVID-19. От него става ясно, че много хора, сред които и с хронични заболявания и онкозаболявания, не са отишли на прегледи и за този период са прекратили лечението си. Като най-затруднено е оценен именно приемът в болница. Както коментира Живко Джамяров – предприемач, който се посвещава на производството на здравословна храна и популяризирането на ползите от нея срещу сериозни заболявания:

Хората не можеха да отидат на операция, не можеха да влязат по спешност в болница, нямаше кой да им обърне внимание, всеки беше фокусиран другаде. Нямаше достатъчно линейки да реагират, нямаше в тях кислород. Дълго време нямаше и никаква адекватност по отношение на мерките за защита на медицинските служители, които излагаха живота си всеки ден на риск. За мен това, което беше прието като мерки, е пълно престъпление, защото беше абсолютно непоследователно.

Проблемите, описани от Живко, които на фона на пандемията изкристализираха, обаче не са следствие от кризата. Вместо това COVID-19 подейства като лупа, която разкри налични много отдавна слабости като недостига на болнична база и кадри, които в този момент се оказаха със смъртоносен заряд.

Целият този хаос доведе до това ние да водим класацията по смъртност, доведе до това да трябва болниците да изнемогват, да трябва хората да губят живота си на стълбите на болницата или пред болницата и цели региони в страната да нямат адекватна медицинска помощ. В един малък град например, където нямат болница в града, която да е оборудвана да може да поеме ковид, тези хора какво правят. Ако стигат до Плевен, имат шанс да оцелеят, отиват в Плевен, ако не – стоят вкъщи, умират вкъщи и това е,

коментира още Джамяров.

Според проф. Георги Момеков, който е председател на Българското научно дружество по фармация и ръководител на катедра „Фармакология, фармакотерапия и токсикология“ при Фармацевтичен факултет на МУ, София, недостигът на кадри е следствие от некачествена политика. Той обяснява, че липсата на рекапитулации в последните 30 години е довела до асиметрично разпределение на експертите в България, което на практика резултира в това много от по-малките и нецентрални населени места у нас да няма специалисти от ключови области.

Ние сме една малка страна и асиметриите в България вече са чудовищни. Има места, в които реално здравеопазването е маргинализирано. Има големи географски асиметрии и на много хора по време на пандемията не им беше ясно, че ако отидат заради едното плюскане с течащия си нос в северозападна България, те осъждат роднините си на смърт, защото там няма здравеопазване. А този човек после се връща в София, където има болници, покритие, специалисти и лаборатории…,

добавя още той.

Така неравномерното разпределение на медицинските кадри неизненадващо афектира най-вече хора в по-отдалечени райони на страната, които останаха без достъп до грижи. Този проблем обаче е многопластов и не е свързан единствено с наличието на болница или специалист от определена област на близко разстояние от дома на пациента.

Достъп не означава само, че имаш болница наблизо, достъп означава как стигаш до тази болница, достъп означава трябва ли така да си организираш времето, че да можеш да посетиш болницата, защото ако болницата ти е на един час път, а трябва да работиш, естествено, че ще изчакаш да ти свърши работният ден и тогава ще отидеш в болницата, само че междувременно могат да се случат ужасно много неща. Достъп означава стига ли линейка до теб и кога ще стигне тази линейка до теб. Достъп означава имаш ли изобщо каквото и да е компетентно лице в някакъв обозрим досег. Така че това категорично не може да се каже за една голяма част от България,

обяснява Станислав Додов, социален педагог и активист.

Не само това, но за уязвимите групи у нас табела „Внимание! Ограничен достъп“ висеше в много други области, освен тази на здравеопазването. На фона на пандемията тяхната уязвимост беше многократно умножена не само защото вниманието беше изцяло насочено върху опитите кризата да се преодолее, но и защото отношението спрямо тези групи в най-тежките моменти беше логично продължение на системно невнимание и преди 2020 г.

От гледна точка на различни уязвими групи изолацията, която се налагаше, беше ужасно бреме, защото тези хора така или иначе са изолирани – най-вече хората с увреждания и много възрастните хора. Тези от нас, които преживяхме някакви локдауни всъщност преживяхме една много демо версия на това, което е техният живот,

коментира Додов.

Както добавя и Елисавета Белобрадова, народен представител от „Демократична България“ в 48-ото Народно събрание, невниманието към уязвимите групи се е превърнало в норма до степен, в която всички го очакват:

Никой не се е грижил за специфичните групи. Няма специално отношение в нашата държава към никого. А в интерес на истината никой не е и очаквал. Българското общество няма очакване някой да се погрижи за уязвимите групи. Всички приеха. По медиите започна да се говори за това, че е завишено много домашното насилие. Че хората с увреждания не могат да излизат. Че децата с увреждания, които имат безкрайна нужда от социална среда, се измъчват вкъщи страшно много. И всички граждани бяха “еми да!“

Така, въпреки че правителствата имаха задължението да работят за постигане на равни възможности и да гарантират, че всички хора ще имат еднакви шансове да се чувстват в безопасност, на практика у нас това не се случи. В хода на кризата – без логично обяснение – бяха затворени множество кризисни центрове и социални услуги от различни сфери, което допълнително усложни ситуацията на хората в рисково положение. По тази причина едни от най-засегнатите групи в хода на кризата бяха страдащите от домашно насилие. Както коментира и журналистката Надежда Цекулова.

Малкото съществуващи услуги в подкрепа на жертви на домашно насилие първо бяха затворени, после се създаваха различни административни пречки пред тяхното функциониране. И това се случи на фона на доказани вече и съществуващи данни за много голям ръст на сигналите за домашно насилие в условията на изолация, което е абсолютно естествено.

Резултатът – локдаунът постави жертвите на насилие в капан без изход, а историята COVID-19 в България записа по жена и половина на месец в специална сметка „фемицид“ (прочети Отвъд жертвите: агресия, защита, сигурност).

В особено неравностойно положение на фона на пандемията бяха също децата и младите, тъй като те останаха в позицията на обект на мерките, несъобразени с техните права, нужди и интереси и понесоха непропорционална тежест от последиците на пандемията. Най-голямото предизвикателство пред тях за дълго продължиха да бъдат социалната изолация и затварянето на училищата. Всъщност въздействието на кризата върху децата и младите хора тепърва предстои да бъде измерено, но вече множество доклади заключиха, че те ще усещат влиянието на COVID-19 върху своето психично здраве и благосъстояние години напред.

В тази връзка в още по-високо положение на риск по време на пандемията бяха и хората с психични разстройства. Стигмата и дискриминационно отношение се откроиха допълнително, а системната липса на институционална подкрепа и практическо табуизиране на психичното здраве в здравната система изплуваха на повърхността в хода на извънредното положение. Това от своя страна повлия на покачването на ръста на усещанията за тревожност, умората, както и мислите за смърт сред лицата с психични разстройства (прочети Отвъд разума: психика, емоции, комуникация). Освен това по време на кризата имаше сериозно увеличение и на постъпилите жалби за нарушение на правата на хората с увреждания. COVID-19 и възникналите допълнителни затруднения несъмнено допринесоха за този резултат, но основната причина е дългогодишното пренебрежение на предизвикателствата, пред които са изправени тези уязвими граждани.

По този начин корона кризата ескалира вече съществуващи структурни проблеми, а под лупата ѝ пролича несъстоялия се разговор за „човешките права“ – понятие, което изглежда изпразнено от всякакъв смисъл в България. Както добре синтезира и Станислав Додов:

Човешките права никога не са били нещо разпознаваемо в публичния дискурс тук, защото никой не е намирал смисъл да ги натурализира по някакъв начин. Те останаха в този режим на Студената война, в който добиха значение на идеологическо ниво и съответно се възприемат като нещо „западно“ и като такова, невинаги лошо, но чуждо и може би ненужно. Така че никога не се е намирала политическа воля за това човешките права да бъдат нещо същностно, съзнателно интегрирано в законодателството. То присъства в законодателството, както трябва да си присъства, но от там насетне подзаконовите нормативни актове, всякакви неща на ниво практика, на ниво контрол, на ниво образование, отсъстват. В резултат на което те никога не са били нещо разпознаваемо,

заключава той.

В този смисъл ако досега – съзнателно или не – сме си затваряли очите за всички тези пропуски, това вече не може да служи за оправдание, защото всички те всички станаха болезнено видими през последните две години. Дали отвъд короната ще се случи нещо, за да се обърне необходимото внимание на уязвимите групи и на системните дефицити в здравните политики, дали ще се инициира закъснелия разговор за човешки права – зависи и от нашите действия.