Още в началото на пандемията от COVID-19 множество социални анализатори изразиха притесненията си, че тя може да има турбулентни последици в политически аспект. Някои акцентираха на това, че здравната криза ще доведе до избуяването на популизмите, други фаталистични предчувствия се фокусираха върху ускоряването на тенденциите около национализма и възможностите международни конфликти, а трети обвързваха тези разсъждения с по-широката идея за девалвирането на либералната демокрация. Както обаче известният американски политолог Франсис Фукуяма написа още през юни 2020 г:
Вече е ясно защо в досегашната борба с кризата някои държави се справят по-добре от други (…) Държавите с нефункционални правителства, поляризирани общества или лошо лидерство се справиха зле, а гражданите и икономиките им се оказаха изложени и уязвими за последствията от кризата.
Без да споменават България, тези думи много точно описват и случващото се у нас през последните две години, когато на фона на мащабната здравна криза страната ни едновременно се оказа в абсурдна матрица от политически сътресения и предизборна ситуация без ясен финал. Какви обаче бяха конкретните връзки между управленската и пандемичната криза и какви са уроците, които успяхме да научим, когато изведнъж попаднахме в неудобното положение да сме „Отвъд свободата“? Именно с тези проблеми ни сблъскват и следващите два епизода от документалната поредица „Отвъд“, в които екипът ни проследява политическия и икономическия колапс на българската държава под „усилващата лупа“ на COVID-19.
COVID-19 – пандемия или „разменна политическа монета“?
В началото на 2020 г. пандемията завари България под управлението на Борисов-3. Както доц. Георги Лозанов формулира година по-късно, тя придоби форма на „тест за годност на политиците“, а решенията, свързани с управлението ѝ станаха повод за политически противопоставяния и фрагментация сред избирателите.
В известен смисъл здравната криза се превърна и в перфектния враг, добре дошъл за партиите, усвоили похватите на популизма. За ръководителя на ГЕРБ например тя беше възможност да обуе обувките на строгия държавен глава, който в момент на несигурност ще „спаси“ народа си и ще разсее светлините на прожекторите от недоволството и обвиненията в корупция. За тази цел първоначално се създаде специален щаб, а за негови говорители бяха изпратени генерали със студени, взискателни лица, камуфлажни униформи и език, преобладаващ с непознати медицински термини. А всичко това създаде първоначална ситуация на страх и още по-голяма несигурност (впрочем също важни елементи в наративната конструкция за героя спасител).
Тази неяснота беше още по-засилена от липсата на последователност в борбата с пандемията – заедно с „официалния“ щаб заговори и друг „алтернативен“ щаб, а отстрани управлението на ГЕРБ изглеждаше като поредица от предизборни лозунги и опипване на вотоподавателната почва.
Най-страшното което се случи беше всъщност, че нямаше систематичност на мерките… Те се предприемаха и сменяха на всеки два дни и затвърдиха абсолютната увереност на хората, че няма предвидимост и истина,
коментира Елисавета Белобрадова, народен представител от „Демократична България“ в 48-ото Народно събрание.
Според нея именно тогавашното управление е дало легитимност на „алтернативните“ истини, като по този начин дезинформацията, която беше ускорена на фона на ковид кризата, е била на практика институционализирана, а некачествения медиен продукт – превърнат в норма:
Ние имахме един официален щаб, който беше хвален от министър-председателя и един алтернативен щаб, който също беше хвален от министър-председателя. Започнаха да ги канят по медии като равни и в един момент пандемията вече не беше въпрос на факти, а беше въпрос на мнения.
Както посочва и Сибина Георгиева, главен редактор на „Булевард България“ и част от Фондация „Три жени“:
Всъщност, България е единствената държава, в която антиковид говоренето и конспирациите са минали през национален ефир и са получили толкова много ефирно време.
(прочети Отвъд короната: медии, инфодемия, публична комуникация)
Така според психоаналитикът проф. Орлин Тодоров въпреки че в началото разумът надделява и се наблюдава вслушване в експертите, в последващите етапи на кризата тя се превръща в „разменна политическа монета“. Както посочва и режисьорът Стефан Командарев в интервюто му през ноември 2021 г.:
С помощта и на медии, и на политици конспиративните и псевдо-научни гласове започнаха да използват медицинската криза като политически инструмент. Спомняте си миналата година пролетта, лятото, някои от тях бяха даже приемани от министър председателя. Пиеше се кафе с тях и т.н.
В същата посока разсъждава и маркетинговата специалистка Кръстина Стефанова, също от Фондация „Три жени“, която изтъква, че последващата през март и април 2020 г. предизборна ситуация допълнително политизира здравната криза, което води след себе си нови проблеми и (траги)комични последици:
Тогавашното управление, както беше поддържало една много ясна линия на определени мерки, изведнъж абдикира и настана тотална свободия. Отидоха в обратната крайност, пуснаха хората да се смесват, да се заразяват и съответно това доведе до препълване и колапс на здравната система. Обществото се беше разделило буквално 50 на 50 и тогава политическите формации, които бяха с по-малко проценти като възможност да спечелят изборите, съответно се страхуваха, че ако изразят ясна позиция ще загубят или едните 50%, или другите 50%. Затова голяма част от тях избраха соломоновски да запазят мълчание по темата.
По този начин решения, от които зависят стотици животи, започват да се определят не от гласа на експертността, а от тяхната потенциална вотопечеливша стойност. Никой не се наема да понесе политическа отговорност, защото това може да има неудовлетворяващи имиджови последици. Така изначално нефункционалното правителство, поляризираното общество или лошото лидерство (по формулата на Фукуяма от началото) повличат след себе си здравен колапс. Здравната криза, от своя страна, носи нови политически сътресения, те резултират в още по-фатални последици в хода на управлението на пандемията, а порочният кръг не спира да се завърта. Ето как и проф. Доброслав Кюркчиев, началник на лабораторията по клинична имунология на МУ, София, описва политическата употреба на противоепидемичните мерки на фона на последващата управленска безизходица:
При правителството на Борисов примерно противниците му използваха именно тези мерки като нещо, срещу което те са. После, с двете служебни правителства, всички партии общо взето използваха и корона кризата, и ваксините, и отношението към тях, защото използваха съответно наличието на множество хора, които застъпват едната или другата позиция, които да използват като свои гласоподаватели. Ако твоят противник е за ваксините, ти си против ваксините, за да привлечеш съответно хората, които са на тази вълна. Или обратното. Политиката беше това: привличането на гласоподаватели с лозунги, които биха се харесали на тях, свързани с кризата и ваксините.
Пандемониумът под лупата на пандемията
Червивата ябълка на българската държавност обаче не е нещо ново. На фона на пандемията нейните изкривени очертания просто станаха видими до степен на гнилост.
Множество социални изследователи се съгласяват, че именно по време на кризи като големи епидемии, земетресения и наводнения, можем да получим важна информация за състоянието на дадено общество, тъй като те провокират остро усещане за несигурност и риск и създават чувствителен контекст, в който човешките преживявания са по-интензивни. По тази причина Антъни Оливър-Смит например ги обозначава като „естествена лаборатория“ или „лупа“ при изследването на фундаментални особености на културите и обществата. Както се изрази и по време на нашите интервюта екзистенциалният психолог д-р Пламен Димитров, турбулентната атмосфера в политически аспект всъщност разкрива характеристиките на управлението на наличния и преди пандемията „пандемониум от кризи“:
В българското общество има много нерешени проблеми, които далеч по-рано, преди пандемията бяха достигнали до точка, в която оказваха неблагоприятно въздействие върху психоемоционалното ни състояние – ние сме на дъното в класациите по щастие и субективно благополучие. Става дума за състоянието на демокрацията и начина, по който се формират политиките и се практикува управлението. Ние живеем в пандемониум от пандемии. Пандемониум на гръцки значи множество демони са в действие. И не е само COVID-19. Всички онези множество нерешени проблеми, които са пандемични. Но по някакъв начин коронавирусната пандемия отключи тревогите и от тези източници.
Живко Джамяров, който се посвещава на производството на здравословна храна и популяризирането на ползите от нея срещу сериозни заболявания, обобщава съвкупността от едновременно случващи се кризи по следния начин:
Като паралелен процес със здравната криза имаме няколко кризи в България – пълната политическа криза, защото хората са загубили и последната им останала илюзия, че нещо ще се случи като промяна, именно заради това, че те виждат какво се случва десетилетия наред, когато едни хора се доберат до властта, и икономическата криза, която се разразява в различни аспекти – от недостига на различни суровини, инфлацията, промените, които засягат и други държави глобално и т.н., ди забавянето на доставки.
Според него важна част от уравнението на държавния колапс е и недоверието на голяма част от българските граждани към институциите в резултат на години неизпълнени обещания и кризата на авторитетите у нас.
Експерти или хора, които трябва да са авторитети, говорят на обществото и в същия момент виждаш министър-председателя как обикаля в една джипка държавата без маска или се здрависва без да спазва никакви елементарни мерки. Други политици говорят, че няма вируси и ти в един момент се объркваш тотално и затова много от приятелите ми тотално се загубиха в това нещо,
добавя той.
Както обобщава и Станислав Додов, социален педагог, публицист и един от създателите на новата формация Лява платформа „Прогрес“:
Какъв пример дадоха лидерите на политическите партии, които участваха в изборите, по време на ваксинацията? Много малко го направиха, освен това го направиха доста колебливо. Категорично сме в криза на доверието и криза на авторитетите. Те наистина вървят ръка за ръка просто защото доверието е нещо, което се заслужава и, както десетилетия наред виждаха, чувстваха и преживяваха българските граждани, така през пандемията бяха още по-уверени, че българската държава не заслужава доверие.
"Имам човек"
Във връзка с недоверието още по-отчетлив става и проблемът „имам човек“, или паралелно съществуващите неформалните отношения в България, на които хората се налага да разчитат, за да запълнят пропуските във формалната структура. Както илюстрира Елисавета Белобрадова:
Всъщност не познавам жив човек, който да има доверие към здравната система. И това отношение може да го екстраполираме към много други институции като съдебната власт, полицията и общината, данъчни служби, НАП, НОИ. Лафът „имам човек“ е смешен до момента, до който не разбереш какво стои зад него. И то не стои до това, че ние сме изключително близки по между си и много фамилярничим помежду си. Просто наистина е най-лесно и най-бързо да имаш човек някъде. Защото то е факт – всеки от вас се е обаждал на някого. И във всяка друга държава го правят, при нас обаче това е много сериозна травма. Хората са убедени, че системата ги мачка. И в този смисъл да имаш човек е единственото ти спасение. То не е някаква проява на фриволност. Това е единственото ти спасение от системата.
Според режисьора Стефан Командарев кълновете на недоверието са били посети в периода след 1989 г.
В резултат на тия 30 години преход ние стигнахме до това състояние с огромно социално неравенство, почти нулева ниво на доверие между хората и респективно към институциите. И всичко това подготви въпросната почва да се появи всичко това,
смята той.
Елисавета Белобрадова обаче е на мнение, че за да открием корените на системното недоверие и да разберем как се е оформил днешният пандемониум от кризи, трябва да върнем хронологичната лента още по-назад – към годините на социализма:
В политически план това, което се разви последните 18 месеца започна преди 50-60-70 години. Аз мисля, че от 44-та година насам политическият строй направи всичко възможно, за да разбие родствените връзки между хората. Любовта към Съветския съюз трябваше да замени любовта към България. Тоталитаризмът по принцип предполага предателство. Научаваш се да предаваш най-близките си, да гледаш с подозрение най-добрите си приятели, бабите си, сестрите си. В този смисъл семействеността, която може би е била най-важното в българския бит и култура, беше унищожена от тоталитаризма.
Подобно е и обяснението на проф. Орлин Tодоров:
Социализмът представляваше един разказ, който винаги трябваше да се чете двуяко – имаше официална позиция и няколко прочита на неофициалната позиция, които бяха алтернативни. Той беше доведен малко до абсурд, защото хората изпитваха огромно недоверие. И това недоверие по някакъв начин в моменти на криза веднага се стартира в големи групи от обществото. Това ще видим по-нататък в отношението към ваксините например.
Разсъжданията им донякъде напомнят и на идеите на американския антрополог Джералд Крийд, който в книгата си „Опитомяване на революцията“ илюстрира как по време на социализма у нас паралелно с формалните икономически отношения се оформя цяла мрежа от неформални спогодби и лични връзки. Въпреки че този сектор противоречи на тогавашната идеология и на системата на централизираното бюрократично разпределение на благата, той успява да запълни дупките, които официалната структура оставя – най-вече системния дефицит или диктатурата върху потреблението. Така парадоксално вторичният сектор от спогодби подкрепя системата и по тази причина държавата не го преследва, в което се състои и това, което Крий нарича „допълване на несъвместимото“. Тази толерантност, от своя страна, прави социализмът по-поносим за българите, дори приемлив. А според Джералд Крийм тук можем да открием и причините за „соц носталгията“ от прехода насам, състояща се по-скоро в носталгия по толерантността към сивия сектор през социализма, когато хората са успели да го „нагодят“ към собствените си изисквания и нужди…
В този смисъл с идването на прехода тази стабилна система, поддържана в продължение на четири десетилетия, не може да се изкорени изведнъж. Тя очевидно съществува и до днес, но по различни причини. Едната вероятно може да се търси в естеството на навика, другата – в неравенството, тъй като макар вече да няма системен дефицит на стоки и услуги, те продължават да не са достъпни за всички.
Ножицата на неравенството
Според Станислав Додов, по време на пандемията „ножицата на неравенството“ се е разтворила още повече и влиянията на здравната криза и икономическите сътресения не са били равномерни. Той обръща внимание и на липсата на леви политики у нас за сметка засиления антикорупционен дискурс.
Нито едно от правителствата от вече много години, както и новото сега, не поставя въпроса за социалната справедливост по никакъв начин. В страната в Европейския съюз с най-жестоки неравенства. По същия начин борбата с корупцията се разказа като проблем на морала или като проблем, който абстрактно ще възстановява или ще регулира по някакъв по-добър начин едни публични пари. Да де, хубаво, но това не е цялата история по никакъв начин. Защото после с тези възстановени пари могат да се правят различни неща. Изобщо, голямата ми критика е, че някак си продължаваме протест след протест да внушаваме на властта, че е достатъчно да не краде. Неравенствата абсолютно не присъстват в публичното внимание, което първо е знак, че ги има и са дълбоки. Медиите рядко се занимават с проблема, а от политическия дневен ред напълно отсъства. Ножицата между най-бедните и най-богатите ще продължи да се разтваря,
смята той.
А както напомня и Стефан Командарев, именно базовите неравенства между хората водят след себе си и до липса на солидарност към другите – нещо, което може да има пагубни последици за обществото:
Едно от важните неща, които формират общество и превръщат една маса от индивиди в общество, лепилото което ги слепва, е точно базовото доверие между хората. Нещото което се нарича солидарност. Когато това доверие изчезне, реално вече обществото само по себе си като явление започва да се стопява. Много повече ние се превръщаме в някаква група от хора, в която принципа е всеки се спасява поединично. И общо взето много хора гледат с почуда все още на някакви опити на хора да правят нещо в името на обществото. Така че за съжаление един от най-тежките системни проблеми, който пандемията засили, е именно социално-икономическите неравенства.
Лятото на нашето недоволство
Неведнъж в художествения свят чумата и болестите са били използвани като метафори за загубата на свободата. Пандемията ни постави в подобно положение, тъй като поради ограниченията за определен период от време бяхме лишени дори от прозаичната ежедневна доза слънце. Вместо обаче лятото да дойде като глътка свеж въздух след двумесечния локдаун, за една част от българските граждани топлите месеци преминаха в антиправителствени протести. Точно тогава се появиха компроматите срещу Бойко Борисов, прокуратурата нахлу в президентската институция, а препълнената чаша на недоволството се разсипа по Орлов мост и скоро заля цяла София. Имаше ли обаче някаква връзка между надигналата се вълна от протести през 2020 г. и пандемията и можем ли да търсим в здравната криза причина за избухването на недоволството?
От една страна, можем да предположим, че временното лишаване от свобода може да има психологически отприщващ дълго натрупаното недоволство ефект. Както психоаналитикът проф. Орлин Тодоров обяснява, по време на подобна кризисна ситуация хората изпитват необходимост да освободят тези емоции:
Мисля, че пандемичната ситуация създаде в хората, особено в моменти на затишие на пандемията, нуждата да изразят недоволствата си, страховете си и, разбира се, една част от тези недоволства и страхове бяха абсолютно оправдани. Политическите им желания и заявките им бяха много съществени. От друга страна, тази масовост беше свързана и с нуждата на хората, по един парадоксален, но много разбираем психологически начин, да бъдат навън, да се почувстват агенти на промяната. Това са феномени, които наблюдаваме абсолютно в целия свят. Когато има затваряне, когато има свръх управление на дадени процеси, след това има естествени обществени сили, които вървят към противопоставяне на този свръхконтрол в желание да се появят нови политики. Един от най-знаменитите примери в света е това, че след Втората световна война Чърчил не е избран за премиер министър във Великобритания, защото е асоцииран с крайни мерки по време на войната.
Въпреки тези психологически ефекти, които оказва пандемията (прочети Отвъд разума: психика, емоции, комуникация), самата тя не беше адресирана като тема по време на голямата част от антиправителствените протести през 2020 г. Протестиращите имаха две неизменни и категорични искания: оставките на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Или според д-р Пламен Димитров, посланието им може да се формулира така: „Да се освободим от тези които докараха нещата до този етап, без пандемията“. В този смисъл те бяха фокусирани върху наличните и преди това политически, социални и икономически проблеми, които здравната криза направи още по-интензивни.
Както формулира и журналистът Иво Божков, общински съветник от Демократична България – обединение“ и водещ в ТВ „Евроком“:
По-скоро наистина имаше някакво натрупано напрежение в обществото. И със сигурност пандемията е нещо, което допълнително го засили. Но само по себе си това избухване беше в посока на конкретни неща: правосъдие, справедливост, спиране на кражби, промяна на модела, по който се случват нещата. Темата за пандемията не присъстваше и не беше катализаторът на случващото се. Но може би наистина фактът, че хората бяха заключени вкъщи спомогна това да искат да излязат, да се чувстват между други хора. Да видят, че сме живи. И че все още съществуваме.
Въпреки че паралелно с тези протести се разразиха и други, ориентирани срещу противоепидемичните мерки, както посочва режисьорът Стефан Командарев, двата типа недоволство нямат общо помежду си.
В България цялата 2020 г. имаше много сериозни протести. Те бяха протести в следствие на тоталния разпад на българската политическа система. На вече тоталната безпътица, в която се бяхме оказали. Чисто политически, ценностно и корупционно, и във всяка гледна точка. Тоест аз ги отделям много сериозно едните и от другите. Защото съм бил на протестите които бяха миналата година. И в огромния процент от случаите хората които съм срещал там изповядват подобни на мен идеи, свързани с пандемията, с необходимостта от мерки. Огромният процент от тези хора, които съм срещал миналата година по българските протести днес са ваксинирани. Тоест съставът на тези протести, които бяха за промяна на обществената система, и протестите срещу мерки и т. н. е радикално различен,
обобщава той.
В тази връзка според Живко Джамяров тези обществени демонстрации всъщност са естествено продължение на протестите от 2013 г. срещу правителството на Пламен Орешарски в отговор на назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС.
Според мен това, което се случва, е процес, който се дестилира в последните може би 7-8 години. Това са неща, които назряват и се акумулират от протест на протест – като започнем още от Орлов мост и протеста в защита на Витоша, като се мине през протестите, свързани с енергийните монополи, в последствие саможертвата на Пламен Горанов, и се стигне до протестите от 2020 г. Всичко това за мен беше ситуация, която назрява в хората, че нещо не се случва както трябва в тази държава и че тя не се управлява по един адекватен начин. И че това акумулиране на корупция и преразпределение на блага само на определени места няма как да не доведе до недоволство, което рано или късно ще избухне. Изразът на отприщването, на пускането на духа от бутилката или гръмването на тапата за шампанско, беше рейдът на прокуратурата в президентството, което беше тотално погазване на всякаква идея за някаква държавност, конституция, права, нормалност и така нататък.
Лъжеш ли?
Именно като рожба на натрупаното недоволство от 2013 г. насам и осъзнаването на базовия проблем за недоверието към политиците у нас, през 2021 г. се появява новата платформа „Лъжеш ли?”, чиято цел е ограничаването на дезинформацията в българската политика, споделя Даниел Янев – един от нейните създатели. Тя възниква на фона на кандидатпрезидентската кампания, когато екипът проследява участията на избрани кандидати за „Дондуков“ 2 в национален ефир и проверява колко често те разпространяват невярна информация. Янев обаче разказва, че самата идея се оформя още през 2017 г. на фона на тогавашните парламентарни избори.
Тогава бях абсолютно шокиран от резултата от изборите, защото ГЕРБ, които бяха били на власт и не се бяха представяли особено добре, получиха горе-долу същия процент гласове като на изборите през 2014-та, а БСП, срещу които се протестираше една година, си вдигнаха процентите с около 9-10, ако не и повече. И аз си казах – добре бе, българи, какво се случва, вие забравихте ли преди няколко години какво беше, срещу какво протестирахте? Това, че имаме къса памет направо ме удари като гръм и тогава ми дойде идеята, че няма да е зле в България да се създаде нещо като база данни на лъжите или неверните твърдения на политиците,
разказва той.
Системата - това сме ние
Въпреки че днес подобно на Даниел Янев, младите хора в България стават все по-политически ангажирани, те са все по-малко представени в управлението на държавата. Неслучайно понятието гражданска активност е започнало да се измества от това за политическа активност и голям процент от младите предпочитат да наричат себе си „граждански/социално активни“, макар повечето им действия на практика да са политически ориентирани и да целят конкретна промяна, свързана с управлението. Проблемът идва оттам, че често у нас политиката е възприемано като „нечиста територия“ не само заради оправданото ниско доверие към участниците в нея и липсата на лидерство, ами и защото политическото участие по същество не е насърчавано. За разлика от образователната система във Франция например, българската такава не само не включва адекватно политическо образование, а често на гимназиален етап разговорите на политическа тема са внимателно избягвани. „Имаме протести, имаме някакви процеси, но младите хора не са представени от властта“, коментира Станислав Додов.
Това институционално поддържане на ниското гражданско образование всъщност може да бъде анализирано като основен проблем, ако се върнем на Фукуяма, според когото държавите с нефункционални правителства, поляризирани общества или лошо лидерство не успяват да се справят и с управлението на пандемията. Това е така защото, за да функционира едно правителство в рамките на либералната демокрация, е необходимо да има и силно гражданско общество, което интензивно участва и критикува управлението.
Активно гражданско участие е другото име на демокрацията. То е необходимо не само по време на избори. Нужно е да тече ежедневен дебат с хората. Не просто да се показват телевизионни репортажи. А да има срещи. Активно, компетентно гражданско участие в обсъждането на всички политики в хода на управлението. Това беше и една от причините да са възможни промените в началото на 90-те години. Тогава хората участваха. Имаше митинги, обсъждания, дискусии. Изграждаха се центрове за консултации. Неправителственият сектор функционираше по един динамичен начин
коментира и Пламен Димитров.
Той обаче припомня, че демокрация не е нещо естествено, а важен обществен договор, който е необходимо да се поддържа всекидневно. Тя не е лесно постижима и не всички са готови за нея, особено в българския контекст, в който за разлика от други страни с дълга парламентарна традиция и история на натрупани уроци, у нас до известна степен “управлението на народа” идва изведнъж и наготово.
Аз неслучайно напомням, че решението на промяната на развитието не идва отгоре надолу, а чрез участието отдолу нагоре. Ако си спомните Сартър, ние сме обречени на свобода. Но не всички я искат. И не всички са способни да поемат отговорността. Тъй като точно там е проблемът. За да си свободен трябва да си отговорен. И да правиш избори,
обяснява д-р Димитров.
В този смисъл, като започнем от неадекватното управление на пандемията, политическите и икономическите турбуленции, и стигнем чак до ножицата на неравенството – зад всички тези проблеми стоим и самите ние. В крайна сметка, както обобщава и д-р Пламен Димитров:
Да, има и отговорни фактори, които не са си свършили работата. Те са частите от системата, които трябва да подобряваме. Но ако ние се отчуждаваме от системата и не влагаме усилия за тази промяна, има малка вероятност те да се оттеглят сами. Ако искаме нещо да става, трябва да се включим в тази промяна. Системата – това сме ние. С поведенията си, които акумулират последици.
Тази статия е част от проект „План за развитие“ на ЕЛ МОМЕНТУМ ООД, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по ПРОГРАМА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ЧАСТНИ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ през 2022 година.
[…] У нас обаче в резултат от неглижирането на психичното здраве и недостъпната помощ, тревожността и депресията и преди 2020 г. достигат обезпокоителни показатели. В поредица от изследвания на световната Асоциация „Галъп интернешънъл“, които измерват възприятията за лично щастие, България на няколко пъти е заемала последните места в класацията, заедно с държави като Непал и Малдивите, докато в контекста на ЕС страната ни е на самото дъно, наред със Сърбия, Гърция, Кипър, Унгария и Португалия. Важни показатели в изследването са данни като брутния вътрешен продукт, социалната подкрепа, степента на лична свобода, както и нивата на корупция в съответната страна (прочети Отвъд свободата: власт, пари и политика). […]