Отвъд короната: Медии, инфодемия, публична комуникация

„Невярна, често сензационна информация, разпространена под маскировката на новинарско отразяване“ – така реномираният британски издател на речниците Collins определя словосъчетанието „фалшива новина“. Още през 2017 г. то бе избрано от тях за дума на годината, когато около изборите в САЩ темата за умишлената дезинформация беше на дневен ред в медийния дискурс, а употребата му бе скочила с 365%. Кой да предположи обаче, че три години по-късно, същото това словосъчетание ще продължи да поддържа популярността си, прегръщайки се с думи като „локдаун“, „ваксини“, „кемтрейлс“, „конспирации“ и други…

Дезинформацията и фалшивите новини със сигурност не са ново явление, но на фона на пандемичната криза през 2020 г. за пореден път се убедихме колко мащабно влияние могат да оказват при конструирането на общественото мнение в условията на дигиталната ера. Не само това, но за пореден път видяхме и колко важна е официалната публична комуникация от страна на институциите при наличие на криза. У нас, за съжаление, ниското качество на второто беше компенсирано от лавинообразния тласък на първото, а заедно с пандемията от COVID-19, се завихри и още една криза – тази на инфодемията. Именно това бе една от ключовите теми, по която разговаряхме с експерти по време на документалния проект „Отвъд короната в България“.

При наличие на кризисна ситуация като война или пандемия най-голяма отговорност по отношение на обществеността се очаква да заемат от управляващите. В такъв момент държавата има важния ангажимент едновременно да говори истината, но и да го прави спокойно и убедително, без да предизвиква паника. В България обаче това не се случи. Всъщност, както комуникационният експерт Десислава Олованова обобщава, комуникация на практика не е имало, а каналите, по които тя е трябвало да се осъществи, са били замърсени от шума на предизборната политическа ситуация:

Нищо целенасочено не се случи в областта на комуникацията към хората. Тя беше разнопосочна, беше изключително непрофесионално организирана и беше подчинена на цели, които случвайки се в една много дълга политическа криза, бяха до голяма степен обслужващи и политически интереси. Така че аз не смятам, че въобще имаше такава комуникация – ако е имало, тя е била по стари модели.

Силно смутени от този комуникационен провал по време на пандемията, тя и маркетинговият експерт Кръстина Стефанова, с която също разговаряхме, решават да проучват дали изобщо съществуват някакви нормативи по отношение на кризисната комуникация у нас. Оказва се, че такива няма, въпреки че важността на тези въпроси е подчертана в техническото ръководство на СЗО за ангажираност на общността в рамките на отговора на COVID-19. Това невнимание обаче не е изключение от правилото, а е отражение на цялостното отношение на институциите към сферата на комуникациите и отвъд пандемията, много от които смятат за ненужно да се обръщат към специалисти, обяснява още Десислава:

От 20 години съм в сферата на комуникациите и трябва да ви кажа, че от това, което съм видяла, големите обществени поръчки, големите комуникационни кампании, почти под 4-5% от тях са минали през истински рекламни агенции. Те не стигат никога до нас по простата причина, че от този тип поръчки най-лесно се усвояват средства. От много много години, всяко следващо правителство не смята за необходимо да се обърне към професионалисти. Комуникацията е изключително сложен процес и се подчинява на много деликатни закони. Изобщо не е толкова лесно да комуникираш правилно и това е видимо в нашето общество като резултат.

По този начин, сякаш инструктирани да правят точно това, което не трябва, управляващите у нас нарушиха едно от най-важните правила в комуникацията – да не създават паника. За говорители на специално създадения официален щаб бяха изпратени генерали със камуфлажни униформи и печален израз, а езикът им преобладаваше с непознати термини и сложни медицински понятия, които изгубиха своето значение. Всеки ден те съобщаваха за увеличаващия се брой на починалите и новозаразени с коварната болест, говорейки за нея като за невидим враг, който приижда все по-настъпателно и трябва да бъде спрян на всяка цена. В един момент самите говорители се превърнаха в символ на спрения ход на „нормалното“ и – на фона на политическите рокади – на променящите се през ден мерки, които се спускаха към тях някъде отгоре без обяснения и логика. Усещането бе като на война, но с привкус на трагикомедия.

Както коментира журналистката Надежда Цекулова с дългогодишен опит в сферата на здравеопазването и социалната политика:

Всъщност хората, които управляваха тази криза през целия й период, се държаха като насилници – и първите управляващи, и следващите. Бяха взимани решения, които не бяха обяснявани. Не бяха зачитани тревогите на хората, никой не се опита да ги успокои и да им даде увереност, че макар всички да сме в ситуация, в която не знаем как точно ще се развият събитията, хората, които взимат важните решения са на страната на гражданите и са готови да полагат усилия да им помогнат да минат през кризата по по-лек начин. Нищо подобно не се случи. Излязоха едни мъже, които в началото на комуникацията бяха 100% мъже, нямаше нито една жена в този разговор, която да смекчи картината поне визуално. Водещият сред тях беше военен и се появяваше в публичната си комуникация с униформа. Ние говорехме за него като за генерал “еди кой си”. Тези хора вдъхваха страх, заплашваха, извиваха ръце, изнудваха. След което се сетиха, че всъщност навлизаме в предизборен период и рязко “обърнаха палачинката”, което доведе до това, че наплашените, фрустрирани, притиснати до стената хора, скъсаха напълно и без това крехките нишки на доверие.

Сякаш в зле режисиран кошмар, като продължение на некачествената комуникация от страна на институциите, се разгърна една паралелната пандемия от дезинформацията. Макар една от основните разлики между социалните и „официалните“ медии е, че вторите би трябвало да подбират съдържанието си, подобен подбор не бе осъществен. Подвеждаща информация по отношение на COVID-19 изобилстваше не само в маргиналната жълта преса, но с устремен ход проправяше своя път и към широко четени новинарски сайтове и вестници, намирайки място дори и в национален ефир.

Всъщност, България според мене е единствената държава, в която антиковид говоренето и конспирациите са минали през национален ефир и са получили толкова много ефирно време, почти колкото говоренето на институциите и говоренето на науката. Освен това България така и не излъчи лидер, който да не говори политически за ковид,

коментира Сибина Григорова, журналист с дългогодишен опит в българската медийна среда.

Както добавя и журналистът Иво Божков, общински съветник от „Демократична България“ и водещ в ТВ „Евроком“:

Традиционните медии бяха мястото, където трябваше да се случи по-сериозен разговор, без да се дава толкова огромна трибуна на тези, които сеят негативизъм. Когато сме в социалните мрежи, там едно мнение получава коментари отдолу и обратна връзка. Доколкото в традиционните медии няма обратна връзка или тя е филтрирана. Наистина беше много голяма отговорност на медиите да проведат този едностранен разговор, но те дадоха твърде много пространство на хората, които възпроизвеждаха негативизъм в публичното пространство.

Според Десислава Олованова по време на здравната криза е имало поне 50 български медии, които са разпространявали невярно или подвеждащо съдържание във връзка с COVID-19:

Примерно „Ковид е изкуствено създаден вирус, който има за цел да редуцира населението на земята”, “Рептилите са тук, за да ни унищожат и те са създали ваксината”, “Ваксината съдържа малки чипове, които еди-какво си.” Невероятен полет на въображението във всички тези опорни точки на антивакърското движение.

Въпреки бума на тези опасни статии обаче отговорните органи до момента не са положили усилия, за да ги свалят от интернет, коментира още комуникационният експерт:

Тези медии са електронни и могат да бъдат намерени във всеки един момент. Освен това очевидно разполагат и със средства, защото много добре продават своите статии в социалните мрежи. ГДБОП могат за 72 часа да намерят IP-то, което разпространява такъв продукт и да го спрат, буквално да им сложат белезниците и да ги подведат под отговорност или просто да отидат и да спрат въпросният сайт. И моят въпрос е защо съответното министерство, което страда от това, че не може да ваксинира хората, защото едни неверни послания циркулират в електронните медии и променят нагласите в това общество, защо то не се обади на ГДБОП, ако може най-бруталните медии, които отново повтарям са над 50, просто да бъдат временно затворени. Не смятам, че това ограничава демокрацията в България, защото става въпрос за откровени лъжи.

Цялата тази проява не незагриженост за фактите от страна на традиционните медии у нас обаче съвсем не е ново явление. То е дългогодишен процес, свързан с липсата на независимост, който на фона на COVID-19 стана още по-явен. Според Иво Божков медийната среда в България в следствие на дълги години пренебрегване, налично и в други държави.

И в цял свят е така, защото в днешни дни от медии трудно се изкарват пари и цялостната динамика на икономическата логика на медиите е абсолютно преобърната в последните години. По тази причина всички медии опират до или частни интереси, частно финансиране, или до държавно финансиране. И тука всъщност започват проблемите защото, когато става дума за държавно финансиране и за частно финансиране твърде често се намесват и политическите играчи. И се получава една мрежа от взаимозависимости, които водят до това, че медиите винаги изпълняват някакъв сценарий, който е в угода на някого,

изтъква той.

Още по-големият проблем обаче е, че при масовизирането на ниското качество на медийните продукти, това води и до нормализирането на този тип съдържание. В един момент безвкусно и неграмотно написаната статия с непроверени факти и провокативно заглавие всъщност сама по себе си се превръща в „стандарт“. А публиката свиква с него и започва да очаква точно такова съдържание.

Всъщност процесът по деструктуриране на всякакви видове грамотност, най-вече гражданска, тече може би от десетилетие. През последните няколко години този процес е изключително интензивен. Създаването на некачествен медиен продукт по естествен начин променя оценката на публиката за това какъв трябва да бъде медийният продукт, защото хората не са задължени да познават характеристиките на професионално създаденото медийно съдържание. Те приемат големите мейнстрийм медии за информационни авторитети по подразбиране и когато те спрат да се държат професионално, това по естествен начин променя представата на публиката за това какво е журналистика и какво е качествена медия,

обяснява Надежда Цекулова.

Провалът на кризисната комуникация и медиите у нас като домино повлякоха след себе си и друг провал – този на ваксинационната кампания, която по същество също не се осъществи. Резултатът – България се нареди на последно място в ЕС по брой хора със завършен имунизационен курс. Част от причините за този провал могат да се намерят именно в плурализма в официалните медийните дискурси у нас по отношение на ваксините.

Много медии позволиха плурализъм на мнението и не заеха страна, просто защото се притесниха, че ако твърдо застанат на страната на една от тези позиции биха загубили част от аудиторията си,

отбелязва Десислава.

Не само това, но дълбоко влияние оказва също публичното отношение на политическите лидери, голяма част от които до последно проявяваха колебание да изразят твърда подкрепа за имунизацията.

Много от политиците, които се ваксинираха в България го направиха тайно, за разлика от други държави, където политиците публично излязоха и се ваксинираха, демонстрирайки лидерска позиция – това е доброто за хората, това е доброто за държавата и за всички нас,

добавя Кръстина.

Както изтъква и Сибина, дори политическите лидери са си позволили да се превърнат в носители на фалшива информация:

Ние станахме свидетели, че политици лъжат. Бившият премиер на България Бойко Борисов излезе и каза, че България в момента ваксинира с ваксини с изтекъл срок на годност. Ние сме единствената държава в Европейски съюз, в която въобще е възможно да се случи такова нещо и да остане без последствия.

На този фон бушуваше и една друга буря – тази в социалните мрежи, които се превърнаха в най-големите трибуни за изява на защитниците на конспиративни теории и предния фронт на дезинформационната кампания. Според някои автори основният механизъм, който стои зад планината от фалшиви новини на фона на COVID-19, а и днес въобще, е т.нар, „демокрация на лековерните“ или с други думи – това, че, за разлика от пространствата на традиционните медии, в платформи като Фейсбук и Туитър всеки може бъде носител на „новина“, а по същия начин на фалшива новина.

Освен това подобни мрежи позволяват на фалшивите новини да достигат до много по-голямо количество хора по няколко причини. Първо – често се споделя само на база прочетено провокативно заглавие, а потребителите тук се информират именно чрез нюзфидовете. Второ, повечето хора във Фейсбук включват в приятелският си списък почти само хора, споделящи сходни с техните възгледи, а алгоритмите допълнително допринасят за „ценностния балон“ като ни предлагат още от това, което търсим. А като добавим и продължаващия спад в доверието към традиционните медии на световно равнище, резултатът е, че социалните платформи се превръщат в перфектната – демократична – основа за виреенето на дезинформацията.

В България този бум действително не закъсня и по фийдовете във Фейсбук можеха да се срещнат какви ли не изненадващи, смешни, но и много опасни заглавия, отразяващи страховете и притесненията на много хора в най-тежките моменти от пандемията. Както обаче изтъква Станислав Додов, социален педагог и активист, това не ни дава право да заключаваме, че българските граждани са по някакъв начин предразположени към конспиративни вярвания.

Защото да имаш съмнения по отношение на това, което ти се предлага, категорично не е същото като това да вярваш в конспирации, а това твърдение постоянно се прокарва от определена част от експертите и публичните говорители.

Той отбелязва, че е важно да имаме предвид и сложния начин, по който се заплитат алгоритмите на социалните медии и езиковите компетенции на хората в страните в източна Европа. Тъй като в България и съседките ѝ не чак толкова голям процент хора свободно боравят с английския език, те са по-склонни да попаднат и на антиевропейска пропаганда.

Наскоро излезе един доста подробен доклад, поръчан от една евродепутатка, като основният му повод е влиянието на външна пропаганда върху страните от ЕС. Един от вторичните му изводи е, че страни, които не боравят с английски като официален език или пък страни, които като цяло по-малка част от населението говори английски език свободно, са изключително незащитени от фалшиви новини и целенасочено разпространение на конспирации, защото новите алгоритми, factcheck системи и различни механизми за контрол на информацията, които социалните мрежи въведоха, просто не могат да боравят достатъчно добре с други езици, различни от английски. В резултат на което, ако идва дезинформация и пропаганда от Изток, от Русия и откъдето и да било, то това не е защото сме в България и хората са „глупави“, а защото в този сложен дигитален контекст всъщност се оказваме в много незавидна позиция,

обяснява още Додов.