Отвъд короната: контрол, отричане, саботаж

„Достатъчно е да се запитаме какво всъщност би могло да се промени в действията на хората, ако се стигне до кризисно опасна зараза на въздуха, водата, животните и хората. Могат ли тогава животът и всичко, което е част от него – дишането, храненето, пиенето – да бъдат спрени, ограничени от официалните служби? Могат ли цели (групи) страни да бъдат държани под карантина?“. Това се пита немският социолог Улрих Бек още през 1986 г. в предговора на своята книга „Рисковото общество“, в която изгражда теорията си за „глобалните рискове“, свързана с разрастващия се космополитизъм. Още тогава (в контекста на Чернобилската авария) той си задава въпроса – възможно ли e това, което считаме за „космополитна опасност“, подобно на една пандемия, да доведе до затваряне на националните граници и ограничаване на ежедневни човешки дейности. Повече от 30 години по-късно разбираме, че това е напълно реалистично.

През 2020-а земята сякаш спря да се върти, а безпрецедентно затваряне на граници и продължителният локдаун породиха широко разпространена тревога и усещане за външен контрол у мнозина. В същото време на фона на здравната криза в тенденциозно се превърна агресивното отричане, че пандемия изобщо има, а България се нареди на последно място в ЕС по брой ваксинирани. Не се забави и избуяването на националпопулисткия дискурс на политическата сцена, а простите обяснения на сложни феномени и антиевропейското говорене се прегърнаха във вихрен танц. Каква обаче е връзката между тревожността и поведението на отричане и саботаж, което наблюдавахме през последните две години? Тъкмо това беше един от въпросите, който изникна в рамките на интервютата ни с психолози, активисти, медицински лица и други експерти по време на документалния проект „Отвъд короната в България“. В тях открихме различни аспекти на това „усещане за външен контрол“, което съпътстваше мнозина по време на кризата от COVID-19. За тях ще ви разкажем в следващите редове…

В края на осемнайсети век британският философ Джереми Бентам измисля институция, която нарича „паноптикум“ – модел на затвор с наблюдателна кула в центъра ѝ, чийто дизайн позволява всички затворници в нея да бъдат наблюдавани от един надзирател, без да разбират, което самият Бентам нарича „чувство за невидима вездесъщност“.
Ситуацията на затваряне, която наложи пандемията, имаше дълбоки психологически и поведенчески последствия (прочети Отвъд разума: психика, емоции, комуникация), оставяйки у някои групи натрапчиво усещане, че са контролирани и мамени – като в паноптикум. Това се усети и в увеличаване на популярността на иначе маргинални теми като тези за „чипирането“, 5G и други от същия конспиративен тематичен комплект. Негативно настроените към ваксините обаче не бяха единствените недоволни от наложените противоепидемични мерки. Въпреки тези по-крайни реакции, напрежение се наблюдаваше и сред много други граждани по света заради нелогични решения във връзка с управляването на здравната криза.
България не беше изключение – у нас липсата на логика във взимането не решения на фона на COVID-19 се превърна по-скоро в правило (прочети Отвъд короната: здраве, грижи, медицина), което допълнително засили тревожните настроения, а с тях съответно и крайното отричане. Както коментира народният представител от „Демократична България“ Елисавета Белобрадова:

Първите месеци, в които започна пандемията, когато имаше осем болни, затвориха цялата държава. Затвориха всичко. И ни заключиха вкъщи. Затвориха парковете. Затвориха улиците и затвориха абсолютно всичко. И аз останах с трите деца вкъщи. И започна онлайн обучението. Бях толкова стресирана от това което се случва. Защото не знаех дали ще мога да плащам заплатите на хората, които работят за мен. Не знаех дали ще имаме ток след шест месеца. Не знаех дали ще имаме храна за децата. Не знаех дали няма да се налага да умираме от глад. Нищо не знаех. Стрес, объркване, пълна паника.

Ситуацията на изолация в теоретичен план силно напомня и на идеята на немския социолог Ървин Гофман за „тоталните институции“ като болници, затвори и психиатрични клиники. Според него тяхна основна характеристика е, че ежедневните човешки дейности (спане, работа и игра) са смесени в рамките на едно пространство, което довежда и до загубата за цялостно усещане на Аз-а, тъй като по същество сме свикнали да практикуваме отделни социални роли в съответните за тях пространства.

Подобно смесване предизвика и локдаунът, когато на много хора се наложи да преместят офиса си вкъщи. И макар тази практика съвсем да не е ново явление, по време на пандемията, тя се превърна в ежедневие и на хора, които никога не са имали опит с хоумофиса, или пък са установили, че не се чувстват комфортно да работят от дома си. А за хората с деца в училищна възраст ситуацията беше допълнително усложнена заради онлайн обучението.

Това да сложите работата си в кухнята е просто кошмар. Излизаш от кол и влизаш в мусака. И после влизаш в интимни отношения. След това отиваш на кол, после завиваш децата. И то вече в един момент не знаеш къде отиваш. Губиш се. Вече няма вече червени линии, няма лично пространство,

коментира още Елисавета Белобрадова.

В този интензивен контекст на тревожност и изолация психиката ни има нужда да се защити от преобладаващите негативни емоции. В един от най-често използваните защитни механизми на фона на кризата обаче се превръща отричането, което се характеризира с краен отказ и непризнаване на реалността и по този начин не позволява на емоционални конфликти да навлязат в съзнанието. Блокират се мисли и чувства, като просто се отрича тяхното съществуване. Аз-ът се изолира от конфликта и личността остава привидно незасегната, но започва степен на изкривяване на реалността. Именно посредством такива механизми могат да се зародят и конспиративни обяснения за случващото се, а чувството на страх към вируса и пандемията да се трансформират (т. нар „проекция“/заместване) в страх към нещо друго, което не съществува, но може да бъде победено.

Ние видяхме как избуяват ирационални страхове, които отиват във всякакви парадоксални прояви. Хората всъщност се страхуват от болестта, те не се страхуват от лекарствата, от ваксините и от тестовете. И ако те не успеят да го разберат, мобилизират се срещу нея, започват дори да я отричат, но отричането е свързано задължително с друг механизъм, който е проекция. И когато нещо им напомня, че болестта съществува, те започват да го мразят. И това омразно нещо понякога по парадоксален начин е всъщност лекарството, което те лекува. Защото един от механизмите да се справяме с отричането е именно заместването – за да потиснем това напрежение. Заместването на действителността с някакво друго обяснение. Това е първичната човешка реакция за понижаване тревожността си,

обяснява екзистенциалният психолог Пламен Димитров.

По сходен начин той обяснява и недоверието към ваксините и на голяма част от лекарите в България, която стана известна в медийното пространство като „страната, в която дори професори отричат ваксините“.

Виждате един огромен процент в сравнение с други държави, в които здравни работници не приемат постиженията на професията си. Така че тук трябва да се позовем на парадоксите на човешката психодинамика. Ние можем да отричаме по много начини, включително да изопачаваме картината на действителността, за да постигнем илюзорно справяне.

Освен това според него ужасът от пандемията се смесва със страха от напредващите технологии:

Хората проблематизират страха си от това, че ще загубят автономност под технологичен контрол. И го проектират непосредствено включително и върху сертификата за ваксинация. Всички тия конспиративни теории са като научната фантастика – много забавни, докато някой не си науми да ги реализира,

коментира още той.

Както споделя проф. Орлин Тодоров:

Човешката психика има много средства да се справя с такива несгоди. Една част от тези средства при по-уязвимите хора са много крайни.

Той обръща внимание, че страхът от контрол може да е свързан и с усещането за нарушена идентичност, което може да породи желание за бунт и противоотвесна реакция. „Когато има затваряне, когато има свръх управление на дадени процеси, след това естествено, че има естествени обществени сили, които вървят към противопоставяне на тоя свръхконтрол, но има слоеве от обществото, за които спазването на определени ограничения като че ли е нарушаване дълбоко на техния идентитет,

смята той.

По този начин в еманация на това отричане у нас се превръщат фалшивите сертификати. Както обобщава и Елисавета Белобрадова:

Фалшивият сертификат е най-върховната проява на победа над системата. Предполагам, че тези, които са се сдобили с такъв, се чувстват като революционери. Бъдете сигурни в това. То не е въпрос единствено на измама с цел полза – да идем в Гърция. Не. Това е шиенето на байрака. Вие побеждавате невидимия враг.

Тази напрегната в емоционален план обстановка и усещане за контрол може да се анализира и като един от ключовите фактори за популярността на популизма, фалшивите новини, дезинформацията и конспиративните теории на фона на пандемията в световен мащаб. Подобни изопачавания на действителността носят необходимата доза спокойствие, а коронакризата като пространство на несигурност и космополитен риск ги предпоставя. Самите популистки говорители нямат нищо против да се възползват от тази временна уязвимост и директно внедряват в речта си вече съществуващата дезинформация или сами произвеждат такава. По този начин те предоставят своеобразен „лек“ на привържениците си в лицето на конспиративни теории, същевременно обаче пробутвайки им и други предложения от идеологическия си пакет.

През 2020-а подобни сценарии се повториха няколко пъти и у нас с поредица от антиваксърски протести, ръководени от последователи на националистическата популистка партия „Възраждане“. Ако отворим официалния им сайт, можем да проследим, че самите те многократно се превръщат с производители и разпространители на фалшиви новини, конспирации или просто подвеждаща информация с поредица от статии, яростно атакуващи противоепидемичните мерки, представящи ваксините като „експериментални“, а носенето на маски като неефективно. По този начин дезинформацията у нас подхрани популизма, а популизмът, от своя страна, поддържаше и насърчаваше дезинформацията допълнително.

От негативните нагласи към ваксините, през отричането на противоепидемичните мерки, чак до щурмувания на молове и настроенията за излизане от Европейския съюз – пандемията подейства като „увеличаваща“ лупа, през която ясно видяхме колко разделени са българските граждани по ключови въпроси. Вместо обаче да има възможност за диалог, тези ценностни различия дадоха повод единствено на яростни схватки – повечето вербални и в социалните мрежи, но някои заемащи формата на реални заплахи към медицински лица. Всичко това породи усещане у онези в другата част на лагера, подкрепящи ваксините, за безнадежност, яд и горчивина, а това от своя страна резултира в етикетирането на отказващите да се имунизира като “глупави” или “прости”.

Въпреки това последното тълкуване само по себе си е твърде опростяващо и генерализиращо. То не отчита нито динамиката и нюансите в нагласите на хората, нито многото заплетени фактори, въздействащи даден човек да изпитва недоверие към ваксините и да изопачава реалността. Някои причини за отричането, както видяхме, могат да се търсят в начина, по който работи човешката психика – и съответно са по-трудни за контролиране. Подобни неподлежащи на строг контрол (поне към момента) фактори включват и алгоритмите в социалните мрежи, заради чието функциониране често неанглоезично говорещите могат да станат жертва на антиевропейска пропаганда (прочети Отвъд короната: медии, инфодемия, публична комуникация).

Има обаче променливи, които могат да бъдат управлявани. Дългогодишното невнимание към гражданското образование и пренапрежението към психичното здраве в България са само част от тези фактори, ключови за отричането на ваксините, страха от контрол и още по-важно – за ниското доверие както към институциите, така и към хората около нас. Под лупата на ковид именно то изплува на повърхността и за пореден път стана ясно колко опасни могат да бъде подобни системни пренебрежения. За пореден път изкристализираха ролята на доверието, диалога и солидарността за съществуването на гражданското общество. Както ни припомни и Надежда Цекулова :

В условията на пандемия стана изключително видимо как липсата на доверие може да убива.