ОТВЪД ЖЕРТВИТЕ: АГРЕСИЯ, ЗАЩИТА, СИГУРНОСТ

Пандемиите служат като ударно припомняне не само за човешката уязвимост, но и за непропорционалността ѝ. Подобен напрегнат кризисен контекст прави ясно видим фактa, че някои хора са по-уязвими от други – не защото са по-слаби или защото това им е „вродено“, а поради сложна комбинация от идеологически, икономически, политически и културни фактори, поддържащи подходящи обстоятелства за наличие на подобна уязвимост. 

Неслучайно, както множество експерти фаталистично прогнозираха, в разгара на здравната криза вследствие на COVID-19 стремглаво се увеличи домашно насилие и по-специално насилието над жени – част от по-широкия спектър от поведения, свързани с вербален тормоз и други форми на емоционално потисничество, както и системно физическо или сексуално насилие, основано на пола. Специално у нас още преди пандемията черната (и непълна) статистика сочеше, че, всяка трета жена е била жертва на насилие, като по-голямата част от терора е дошъл от членове на собственото ѝ семейство. От началото на 2020-та година обаче ситуацията допълнително се влоши, а историята COVID-19 в България записа по жена и половина на месец в специална сметка „фемицид“. Какви точно са факторите за поддържането на високия процент на домашното насилие у нас и как пандемията послужи като усилваща лупа на тези системни проблеми? Тъкмо с тези въпроси се занимават следващите два епизода от поредицата „Отвъд Короната в България“ – „Отвъд жертвите: Агресия, защита, сигурност“.

15.10.2021 г. Жена е публично простреляна в главата от бившия си партньор, с когото са живели на семейни начала. Жената е имала заповед за защита по Закона за защита от домашното насилие, за чието нарушаване от извършителя е имало вече образувано досъдебно производство. Извършителят обаче не е бил задържан. Този опит за убийство е окачествен от представител на МВР като вероятен „инцидент на битова основа“.

12.11.2021 г.Открито е тялото на друга убита и захвърлена в куфар жена около Перник. Задържан за убийството е нейният съпруг и баща на общото им дете.

17.11.2021 г. Момиче е намерено в тежко състояние след изнасилване, изтезаване и опит за запалване от негов роднина. Преди това, през 2016 г. извършителят е осъден за изнасилване на майката на момичето на 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, като е бил освободен от затвора предсрочно.

Това не са сюжети от криминални драми, а само част от дългата мрачна хроника на убийства и малтретиране над жени в България по време на пандемията. Според данните на МВР за периода 2019 – 2021 г. обажданията на тел. 112 за домашно насилие са нараснали значително, достигайки до 90 на ден. Само за първите 6 месеца на миналата 2021 г. сигналите са наброявали общо 14 338. В същото време прокурорите в Софийска районна прокуратура (СРП) са се занимавали с три пъти повече досъдебни производства за домашно насилие от първото полугодие на 2021 г. в сравнение със същия период през 2019 г. преди локдауна и изолация. Какво се променя?

Дадох си ясна сметка още в началото, че нашите клиенти, които са пострадали от домашно насилие – жени и деца, ще имат много трудности. И ще се наложи ние да бъдем силни, добре организирани и подготвени, за да отговорим на техните нужди,

споделя адв. Милена Кадиева, ръководител и основател на фондация „Джендър алтернативи“. 

След като случаите на заразени с коронавирус в България започнаха да се увеличават (прочети Отвъд короната: здраве, грижи, медицина), през пролетта на 2020 г. в страната беше наложено извънредно положение. Това, за което Милена и колегите ѝ се притесняват още тогава е, че локдаунът  ще постави жертвите на насилие в капан без изход, а напрегнатият емоционален контекст вследствие на социалната изолация допълнително ще ескалира междуличностните напрежения.

В една нормална ситуация човек може да излезе от вкъщи и дори само да изпуши една цигара в парка, за да излезе от ситуация на конфликт. Но когато дори парковете са затворени, ти си заключен в един капан, от който няма излизане. Ако е имало влошени отношения в една двойка, опита ни показваше, че те стават сериозно проблемни в ситуация на затваряне. А за съжаление в случаите, в които вече е имало изразено насилие, особено когато то е било и физическо, бяхме сигурни, че ще се стигне до фатални инциденти,

обяснява тя.

Освен изолацията, пряко влияние за засилване на подобно поведение са оказали повишената безработица на фона на пандемията, преминаването към дистанционна работа и увеличената консумация на алкохол.

Получи се така, че към омагьосания кръг към насилието, от който и без това толкова трудно се излиза, за тези хора се добави допълнително бреме, каквото е финансовото,

посочва адв. Кадиева.

Според Надежда Стойчева, клиничен психолог, психотерапевт и директор на „Анимус“, към уравнението на насилието трябва да добавим и интензитета на тревожността:

Когато загубиш работата си има една голяма предпоставка да станеш много тревожен и да се страхуваш за бъдещето си – по този начин се вдига напрежението в семейството и човек може да счете, че близкия му може да понесе даден вид агресия.  

Както пояснява и екзистенциалният психолог Пламен Димитров, като психичен феномен насилническото поведение може да се разглежда като примитивна защитна реакция в резултат от усещането за заплаха, което се засилва по време на пандемията. Именно чрез акта на насилие произвеждащият го се опитва да надмогне това усещане на безпомощност, символно демонстрирайки своето надмощие не само над жертвата, но и над усещането за заплаха изобщо:

Психиката така е устроена, че дори в относително благоприятни условия, непрекъснато работи като имунна система. Нейната основна функция отбрана на съществуването и усещането ни, което ни крепи. За да не се разпаднем. Усещането за значимост. По-голямата част от нещата, които правят хората, са, за да възпроизведем у себе си самоуважение. Някой път го намираме по парадоксален начин. Например като смажем някого. Или доминираме върху неговото поведение. Обикновено по-беззащитните и слабите…

Въпреки че напрегнатият изолационен контекст значително допринесе за разрастването на домашното насилие, той не може да се счита за причина на проблема сама по себе си. Под видимата част на айсберга му стои съвкупността от обществения, законов и институционален толеранс, които оформят неговия порочен кръг. Включвайки се в това фаталистично уравнение, смъртоносният вирус просто направи още по-осезаема абдикацията на държавата в хода на разрешаването му.

Всъщност на фона на най-неспокойните мигове от здравната криза и локдауна, когато случаите на домашно насилие се повишиха, кризисните центрове, в които жертвите можеха да потърсят помощ, бяха затворени. Когато те отново отвориха врати, беше въведено изискване за платен ПСР тест, което значително затрудни достъпът до тях, предвид, че става дума за уязвими групи, които нерядко са финансово зависими от самите си насилници.

И това се случи на фона на доказани вече и съществуващи данни за много голям ръст на сигналите за домашно насилие в условията на изолация. Случи се на фона на много активна кампания на много места по света, където имаше целенасочено усилие на институциите да окажат подкрепа на застрашените. Тук понеже уязвимите групи са ни много важни беше направено точно обратното. Малкото съществуващи услуги в подкрепа на жертви на домашно насилие първо бяха затворени, а после се създаваха различни административни пречки пред тяхното функциониране,

коментира Надежда Цекулова, дългогодишен журналист в сферата на здравеопазването.

Неслучайно освен на челно място по смъртност от COVID-19, България е наредена в класациите на СЗО и сред първите с най-некачествени мерки по отношение на спирането на разпространението на домашното насилие. Паралелно със затрудняването на достъп до кризисните центрове, е намален и бюджетът за превенция на домашното насилие, който така или иначе не е достатъчен.

Обикновено финансирането на услуги за такива хора се осигурява само в рамките на 6 месеца годишно и то за ограничен кръг услуги, а в годината на пандемия, в която домашното насилие скочи поне с четири пъти, вместо да помогне на хората, държавата грубо казано оряза собствения си бюджет, който даваше за услуги за домашно насилие и проектите, за които ние можехме да кандидатстваме, вече бяха за 5 месеца, а през 2021-ва – за 4 месеца. И всъщност, ако не са неправителствените организации, които работят в този сектор, всички пострадали от домашно насилие няма да имат никакъв достъп нито до правна помощ, нито до социална такава, нито до психологическа в рамките на 8 месеца годишно.

 обяснява адв. Милена Кадиева.

Според нея след 2005 г., когато е приет Законът за защита от домашното насилие, се наблюдава известно подобрение в работата на отговорните институции, но все още той не работи пълноценно, тъй като има текучество в различните служби и не се осигурява регулярно обучение на техните представители, което води до омаловажаване на проблема и неадекватни реакции.

Продължаваме да имаме случаи, в които една жена когато отива в полицията, вместо те да бъдат посрещнати, обслужени, информирани, утешени, защото те всъщност пристигат обикновено след ситуация на домашно насилие и са в страх, стрес, шок, срам и вина, които изпитват… вместо да бъдат третирани като нормални човешки същества с проблем, който трябва да бъде решен от тази служба и институция, биват охулвани, нагрубявани, обиждани и им се казва, че те нямат проблем, че няма домашно насилие, че няма защо да се оплакват, че няма смисъл да ходят в полицията,

 допълва адв. Кадиева.

Проблемът с липса на обучение на кадрите е свързан и с липсата на координационни механизми между институциите.

Това простичко казано означава, че всички служби, лица, институции ангажирани с темата би трябвало да имат разписани много ясни правила, когато имат представен случай на домашно насилие, какво трябва да свършат съд, полиция, прокуратура, социални служби, медицински служби, общината, областната администрация и организации подобна на нашата. Идеята на такъв тип механизъм не е пострадалото лице да обикаля 100 институции и те да не знаят какви са им задълженията и какво да правят, а в която и да е служба и институция да отиде, да получи необходимата информация какво и къде се изисква да се направи за нейния конкретен случай. Необходимо ли е примерно да се сезира прокуратурата с жалба понеже са налице данни за престъпление, или е необходимо първо да се сезират здравните служби, понеже има сериозно физическо нараняване. Или каквото и да е друго с оглед на индивидуалния казус,

обяснява още тя. 

Такъв механизъм е разработен още през 2013 г., но девет години по-късно все още не е влязъл в сила. След като обаче редица критични доклади на ЕК, ООН и други организации подчертаха, че настоящият българския закон не осигурява адекватна защита на жертвите на домашно насилие, координационен механизъм е предвиден в последния Проект за Закон за изменение и допълнение на Закона за защита от домашното насилие, който беше внесен в МС и разгледан през лятото на 2022 г. Изменението предвижда още създаването на Национална комисия за превенция и защита от домашното насилие, както и общ регистър на издадените от съдилищата заповеди за защита, в които ще фигурират и имената на домашните насилници. 

Към този момент обаче България все още не разполага с официални данни за жертвите и потърпевшите от домашно насилие, което, от своя страна, само по себе си е показателно за отношението на държавата към проблема, смята адв. Кадиева:

Когато една държава не мисли, че е важно да има официални данни къде стоим ние по отношение на насилието, сравнени с други държави в Европа, няма как да очакваме от същата тази държава, която очевидно неглижира проблема с насилието по отношение на жените и на децата, да има политики, стратегии, планове, финансиране, разбиране и да бъде сензитивна за този въпрос. Поради което в България няма нищо от току-що изброените неща, а това пряко засяга хората, които са пострадали от домашно насилие.

Огромен пропуск в настоящия закон е и липсата на достатъчно адекватни и ефективни санкции за насилниците, които на практика не ги спират да продължат да практикуват агресивно поведение, подчертава адв. Биляна Лавчева:

Глобите, които Законът за защита от домашното насилие предвижда, са от 200 до 1000 лева и мярката, която може да се наложи на насилника – ограничителната заповед да не доближава, да се въздържа от насилие, да бъде изведен от жилището и другите, които са по закон – са от 3 до 18 месеца. Което е изключително кратък период и това са изключително малки санкции. Още повече имаме елемент, че реално, когато някой бъде осъден за това, че е извършил акт на домашно насилие, той не се води осъждан. Така че той спокойно може да продължи да работи, няма го това нещо в досието му, и насилниците не се страхуват, защото те знаят, че ако няма наказателно производство, което е заведено успоредно с гражданското производство, те няма да бъдат жестоко санкционирани. Проблемът е, че те просто нямат страх от самия закон. Нямат страх от тези много малки рестрикции, които законодателят е предвидил.

По този начин законът, който цели да ограничи домашното насилие, всъщност много често не работи. Както подчертава и Надежда Стойчева, пукнатини има и по отношение на правилото, че пострадалия от насилие трябва да подаде молба за защита до месец след нападението, след което няма право да го направи:

Но понякога жените се чудят точно какво да направят и този месец минава бързо. Сега в момента сме предложили това да продължава по три месеца. Освен това липсва изменение, които да включва ситуации на насилие, в които жертвата и насилникът не пребивават в общо жилище. А имаме много случаи, в които мъжът и жената са в близка връзка, интимна, все още не живеят заедно, а има упражняване на насилие. В тези случаи даже не може да бъде направена такава защита.

Показателно за цялата неефективност на българското законодателство по отношение на насилието, основано на пола, и на домашното насилие, е случаят на Даниела Груева от Самоков, пребита посред бял ден от тогавашния прокурор Христо Белстойнев. Въпреки неоспоримите доказателства, сред които кадри от монтирана камера на жилищен блок, експертизи и свидетелства за вината на Белстойнев, той е оневинен на първа инстанция.

От самото начало на моята борба всички ми казваха: „Къде си тръгнала, това е прокурор… Виж законите в България какви са – тук има корупция, видяла ли си някъде осъден дори син на прокурор, камо ли прокурор“. Никой не вярваше, че може да спечеля делото. Никой не вярваше, че аз мога да осъдя един прокурор,

споделя Даниела, която въпреки законодателния хаос, корупцията и общественото неглижиране на проблема решава, че ще се бори за справедливост докрай. И в крайна сметка успява. На втора инстанция Христо Белстойнев е обявен за виновен. 

За съжаление обаче историята на Даниела звучи като единично чудо на фона на неутихващата и неконтролируема пандемия от насилие към жените в България. Много жени никога не успяват да се измъкнат от капана на насилието. Понякога те самите дълго време не осъзнават, че са жертви на насилие, тъй като в България липсват образователни кампании по въпроса, а ситуацията допълнително се усложнява и от липсата на качествени социални услуги, както и недостатъчният брой кризисни центрове у нас. На мястото на държавата тук отново се намества НПО секторът.

За 28 областни града има 18 кризисните центрове в страната, което е крайно недостатъчно особено в по-малките населени места. Общо взето добрите кризисни центрове се дължат на неправителствените организации – те се грижат за поддръжката, за посрещането на жените, за осъществяването на 24-часова грижа, като психолог, полиция, медицинска грижа. Самите държавни кризисни центрове са в доста плачевно състояние…,

коментира адв. Биляна Лавчева. 

Така се оказва, че на картата на България на много места проблемът с домашното насилие въобще не съществува, а на жертвите се налага да пътуват до съседен град, или съседна област.

Много жени буквално нямаха къде да отидат. Аз съм получавала имейли, както и другите членове на фондацията, ъм… имате ли къде да ни приютите, много е спешно, с децата съм на улицата, той ме преби, нашите не искат да ме приберат, или няма родители, няма пари, за да си позволи квартира… или жена, която е по време на майчинство и трябва да тръгне през нощта с малко бебе,

коментира още юристката.

Както отбелязва и адв. Кадиева, е важно да се има предвид, че нерядко профилът на насилника в малките населени места всъщност е на човек с високи и стабилни властови позиции в рамките на общността.

Обикновено местният полицай, местният учител, местният директор на училище, местният ръководител на някаква друга служба или институция. И всъщност когато една жена живее в малко населено място и се притеснява да каже каквото и да е за себе си, а насилникът и е местният полицай, тя няма как да бъде защитена. Поради което ние от нашия сектор през цялото време настояваме за адекватно финансиране на тези услуги от страна на държавата. Най-вече в тези малки населени места, за да имат някакъв шанс такива жени и такива деца,

добавя още тя.

По този начин пълната липса на подкрепа към страдащите от домашно насилие на фона на COVID-19 от страна на държавата естествено следва линията на управление на проблема и преди 2020 г., включващо принципни пропуски в Закона за защита от домашно насилие, липса на строги санкции за подобни престъпления, недостатъчен брой кризисни центрове в България, липса на координационни механизми между отговорните институции и на обучение на служителите им по отношение на проблема.

Оказва се, че не държавата, не съда, не полицията, не социалните служби, ние като неправителствена организация сме длъжни и от нас се очаква да спасяваме човешки живот,

заключава ръководителката на фондация „Джендър алтернативи“.

Институционалното и общественото отношение към проблема ясно си пролича и през 2018 г., когато порочният кръг на насилието беше допълнително завъртян от шума около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, наричана още Истанбулска конвенция. Именно през юли същата година Конституционният съд (КС) обяви документът за противоконституционен и България се нареди сред единствените шест държави в Европа, които отказват да го приемат, въпреки крайно налагащите това обстоятелства. 

Според резолюция на Европейския парламент един от факторите за отхвърлянето на документа у нас са били поредица от кампании за „дезинформация и оклеветяване“, водени от парламентарно представени партии. В тях Истанбулската конвенция беше представена на широката публика като „узаконяваща хомосексуалността и джендър идеологията“, а последствията от потенциалното ѝ ратифициране – като пагубни за „християнското семейство“. 

Всичко вървеше както трябва и една сутрин се събудихме и някой беше измислил норвежците, че ще дойдат да ни вземат децата, и някой беше измислим нещо за „джендъри“. Те бяха готови и бяха разпространени по групи, имаха своите политически говорители, и имаха огромно присъствие навсякъде… В последствие в разговора ми с холандската ми колега от тяхното народно събрание разбрах, че това е било цялостна кампания в Източна Европа. Която е обхванала много държави. И всъщност легендата е била една и съща. Винаги се е говорило за норвежците, които ще вземат децата ни, за „джендърите“, за една и съща едни и същи приказки в различни държави и по едно и също време,

коментира Елисавета Белобрадова, народен представител от „Демократична България“ в 48-ото Народно събрание и съосновател на Фондация „Майко Мила“.

По този начин отказът за ратифицирането на Истанбулската конвенция у нас се превърна не само в христоматиен пример за това как дезинформацията и фалшивите новини могат да конструират общественото мнение и да накланят политическите везни, но и в еманация на нормализирането и толерирането на насилието на институционално и на обществено ниво. Както посочва и Надежда Цекулова:

Ние допуснахме, както в последствие се случи и с пандемията, и с ваксините, пропагандата и дезинформацията да управляват нашите политически решения по този въпрос и да оставят хората, които живеят в ситуация на домашно насилие неподкрепени и незабелязани. Отхвърляйки Истанбулската конвенция толкова радикално, нашето общество каза “абе, нас тези хора всъщност не ни интересуват особено много. Да, има там някакъв проблем, ама той си е на тези, които го живеят. На нас най-важното е да не ни помислят за „джендъри“. Посланието към тези хора, че те не са важни и това, което се случва в живота им не е важно, всъщност беше повече от достатъчно, за да покаже, че насилието е окей в нашето общество.

С други думи, насилието стана още по-банално, почти невинно, оправдано, всекидневно… като по Хана Аренд. А неадекватността на българските политически лидери в подхода им към документа още веднъж постави под светлините на прожектора цялостната прогнилост и обърканост на „лявото“ и „дясното“ в България.

Насилието над жени се банализира като политически проблем, а лявото в България продължи да бъде делегитимирано с изключителното съдействие на българската социалистическа партия – единствените, които продължават да критикуват Истанбулската конвенция; партия, която по идеология и по история не би трябвало да прави тези неща, ги прави единствена и много упорито,

отбелязва и Станислав Додов, социален педагог, публицист и един от създателите на новата формация Лява платформа „Прогрес“.

Голяма част от банализирането на насилието обаче идва отдолу. Въпреки, че проблемът се поддържа институционално, в неговата дълбочина стои възприемането му като „битов“ от голяма част от българските граждани. Неглижиращото отношение, от друга страна, се възприема и от работещите в отговорните институции, за които „няма такова нещо като домашно насилие“, институционализирането на насилието допълнително възпроизвежда „битовизирането“ на проблема, а порочният кръг на културата на насилието се завърта. Отново и отново.

Имало е изрази от сорта „оф, стига с тези глупости, няма такова нещо като домашно насилие“. Много пъти, когато сме били на някаво събиране съм чувала „хайде да не говорим за твоите ненормални клиенити“, „те си го търсят“. Чувала съм и това. Не от моя близък приятелски кръг, слава Богу.,

споделя адв. Лавчева.

За съжаление основен възпроизведител на „културата на насилието“ се оказва семейството. Много често самите родители на жертвите или дори собствените им вече пораснали деца настояват тя да остане при насилника си, защото „това е съдбата ѝ“, „тя си го е избрала“ и ѝ е „писано“ да го изтърпи. Биляна Лавчева разказва за подобна ситуация, която звучи толкова жестоко, че дори не ни се струва реална:

Имахме случай с дама,  която беше връзвана като куче с метален синджир в мазето на семейната къща и беше карана от мъжа си, с когото бяха в брак може би над 30 години, да яде от кучешки купи и да лае. Като той системно я пребиваше. Най-притеснителното за мен в случая беше, че децата им бяха запознати със цялата ситуация. Говоря за големи мъже. И те бяха окей с това. Те се притесняваха, че майка им ще заведе дело и по този начин ще разруши семейството им и че хората ще ги коментират след това.

Така описана, тази култура на насилието се пренася и в публичната сфера, където дори официалното назоваване на проблема като „семейни работи“ не е изключение.

За съжаление и досега можете да чуете в медиите „между тях е имало конфликт”. Дори и от Министерството на вътрешните работи представителите се изразяват по този начин… Не, няма конфликт, тя има заповед за защита и е стреляна след това и това означава, че тя е жертва на домашно насилие, след като има заповед и отгоре я стрелят… на работното ѝ място. Трудно назовават институциите думичката „домашно насилие”, сякаш е някаква проказа,

коментира Надежда Стойчева.

Както отбелязва и Надежда Цекулова:

Може би най-големият ни проблем е, че публичното ни отношение към домашното насилие е изключително лицемерно. Ако попитате всеки един гражданин дали подкрепя идеята жените и децата да бъдат дисциплинирани чрез физически наказания, вероятно огромна част от хората ще ви кажат, че това не е правилно. Факт е обаче, че когато някъде в света около нас се случи такова нещо, ние обикновено се стараем да гледаме настрани и дори когато искрено това ни възмущава, имаме насложената култура и идея, че всъщност това са „семейни отношения“ и ние нямаме право като външни хора да се намесваме в тях. Колкото и шокиращо и нелепо да звучи, това словосъчетание “семейни отношения” или “семейни работи” може да бъде срещнато дори в полицейски доклади и в съдебни документи. Тоест, дори хората, които са овластени и са задължени да реагират, да защитават жертвите, понякога не могат да излязат от тази матрица на манталитета ни, че това са “семейни отношения.

Ключова част от проблема в България е и системното пренебрегване на емоционалното и психично здраве, което на практика не се възприема за значимо, а показателно за това е, че то не е включено в здравноосигурителната система. Освен това в много домакинства патриархалните модели на поведение все още са силно застъпени (осъзнато или не), което, от една страна, оказва влияние за поддържането на йерархични отношения в семейството, а от друга, за социалната роля на мъжа като лишена от емоционалност. Идеалният мъж в този контекст не може да си позволи да говори за чувствата си, нито да ги показва, тъй като това се считат „женски“ черти.

Актуално в момента да си говорим за “социалните роли на пола”, или за това по какъв начин в нашата култура се приема за редно да се държи мъжът, по какъв начин се приема за редно да се държи жената. Много от мъжете, отгледани особено в условия на бедност, в условия на някакъв вид семеен риск, са напълно лишени от възможността да знаят какво да правят със своите чувства, със своето разочарование, със своя гняв, със своята нужда от сигурност, със своята нужда някой да ги обича. И когато тези чувства никога не са били адресирани, никога не са били наричани с имена, това създава едни много разочаровани хора, които в последствие в живота си имат голям потенциал да се превърнат в насилници, защото те не знаят по какъв друг начин да създадат сигурност на своите отношения. Та, друг голям проблем, според мен е това – очакванията ни към мъжете и към жените и начинът, по който ние се опитваме да облъчим мъжете и жените с тези очаквания. Всъщност домашно насилие съществува навсякъде по света. Разликата е в това как го възприемат институциите и обществото. И голямата идея на Истанбулската конвенция всъщност беше да стимулира правителствата и обществата да създават среда на нетърпимост към домашното насилие, да създават такова законодателство, такива правила за обществени отношения, че домашното насилие да бъде неприемливо…,

обяснява още Цекулова.

По този начин домашното насилие в България всъщност се е превърнало в толкова банално, че е само един от многото примери, илюстриращи цялостната липса на гражданско общество. Изрази като „тя си го е заслужила“ или „те ще си се справят сами в семейството, аз не трябва да се меся“ за показателни за реакции и по други важни социални теми, от които често се отвръща глава пренебрежително. В този смисъл ние всички участваме в баналността на злото – родителят, който сам праща дъщеря си при насилника, съседът, който остава глух, защото това са „лични работи“, случайният минувач, който подминава непознатата жена със синини под тъмните очила. Със широко затворени очи.  

И ако си мислим, че страданието на непознатата жена от другия край на улицата по никакъв начин не ни засяга, ето как адв. Милена Кадиева нагледно описва кръговрата на насилието, в който ние всички участваме:

Мисля си, че хората ни си дават сметка, че всъщност домашното насилие засяга всички ни в тази държава. А не само конкретното лице, което е пострадало. В случай, в който да кажем жена е била пребита от съпруга си, трябва да стигне до болнично заведение, за да получи медицинска помощ. Какво означава това? Здравната ни система се включва в нейния случай. Парите, които всички ние плащаме като данъкоплатци, отиват, за да се предостави здравна медицинска услуга на тази жена. На следващо място – тя обикновено не е в състояние да ходи на работа. Включва се и икономиката на държава. Освен това се налага да се грижи допълнително за състоянието си и за неговото възстановяване. Което означава медицински разходи. Такава една жена обикновено отива и до полицията. Там тя желае да пусне жалба срещу съпруга си или партньора си за извършено домашно насилие. Включваме цялата полицейска машина, която по Закона за министерство на вътрешните работи и по Закона за защита срещу домашно насилие е длъжна да реагира в този случай. На следващо място, ако травмата, която и е причинена е много сериозна, се налага да се сезира прокуратурата за извършено престъпление, ще се харчат държавни пари. В един момент ще се стигне до съдебната зала. Независимо дали в гражданско производство или в наказателно производство. Отново цялата съдебна система ще бъде впрегната в решаването на този случай. Освен това, тя ще е казала на децата си. Ще е казала или ще са видели какво и се е случило нейните майка, баща, брат, сестра, близки, роднини, приятели, колеги. И какво се оказва? Всички ние сме засегнати пряко и физически, и психически, и емоционално от този един казус на домашно насилие. И ако трябва да говорим грубо в чисто материален, финансов аспект са изчислени на европейско ниво. Цифрата е 800 млрд. евро годишно.

Така макар и случващо се зад затворени врати, домашното насилие, всъщност е всичко друго, но не и битов проблем. Той е системен политически, културен и обществен проблем, който се поддържа от самите нас – членовете на обществото, и рано или късно чука на вратите ни. По-важното обаче е, че решаването му също зависи от нас.

Във всяка една секунда на живота ни ние избираме между доброто и злото,

напомня Надежда Стойчева от фондация „Анимус“.