Отдавна знаем, че пандемиите не са просто здравни кризи. Както войните и други бедствия, те създават интензивен емоционален контекст, който се превръща в благоприятна почва за отприщване на дълго потискани травми и изникване на нови тревожности. Парадоксално именно психологическото ни здраве, необходимо, за да преживеем същата тази криза, бива най-силно разклатено.

Така, в разгара на COVID-19, макар мнозина да успяха да избегнат инфекцията, ефектът на другата – невидима – пандемия не подмина почти никого. По данни на Световната здравна организация само през първата година на коронавирусната криза тревожните и депресивни разстройства са нараснали с над 25% в световен мащаб, което утвърждава тенденцията по засилването им от предходните години. В същото време, както многократно изтъкнаха от специализираната агенция на ООН още в началото на 2020 г., в много страни наличните услуги и финансиране за психично здраве са били далеч под необходимите. Какво обаче се случва когато към институционалното пренебрегване на емоционалното здраве се насложи и системното му културно стигматизиране? Как се справи с пандемията от тревожност и депресия страната, която лежи на дъното на класациите по субективното благополучие, но на челни позиции по смъртност и заболеваемост вследствие на COVID-19? Тъкмо с тези въпроси се сблъскват следващите два епизода от поредицата „Отвъд короната в България“ – „Отвъд разума: Психика, емоции, комуникация“.

„Не е време за това“
25

„Това е забравеният аспект на COVID-19“ – така по време виртуален брифинг през май 2020 г. директорът на психичното здраве на СЗО Девора Кестел подчерта спешната нужда от увеличаване на финансирането в тази област. Реакцията му беше дошла след доклад на организацията, от който стана ясно, че и преди пандемията множество страни са харчели по-малко от два процента от националния си здравен бюджет за психично здраве, но макар търсенето да се е покачило драстично поради COVID-19, това не е довело до нарастване на предлагането.

Същото явление се наблюдаваше и у нас, където призивите на експертите останаха нечути.

Когато първите случаи се разпространиха в България, имахме предложения какво да се прави за психичното здраве. И макар много пъти да съм се сблъсквала с абсолютното неглижиране на подкрепата за психичното здраве, за мен беше абсолютно непонятно, че отговорът от най-високо ниво беше: „Абе да, сигурно са верни тия неща. Имате опит, можете да го предвидите. Но не е време за това“. Как така не е време за това? Кога ще е време? Когато започнем да го усещаме вече и в ежедневието ли?,

пита се ръководителката на Института по психично здраве проф. Ваня Матанова.

Тя и колегите и са изпратили призивите си още преди СЗО да подемат международните си кампании за подкрепа на психичното здраве по време на пандемията. Апелите им обаче не дават резултат, дори и след като към тях се присъединяват международните организации. Резултатът – за мнозина български граждани терапията беше прекратена заради противоепидемичните мерки, а много други изобщо не стигаха до осъзнаването за необходимостта от психологическа помощ, поради липсата на целенасочени кампании в тази посока. Въпреки обективните данни, че психологическото напрежение е нараснало значително на фона на пандемията, дори протоколите за лечение от COVID-19 са били напълно лишени от препоръки по отношение на психичното здраве, изтъква още проф. Матанова:

Тoва беше едното от нещата, които предлагахме – да се изработи протокол за психологическа помощ и подкрепа и да се организират кризисни щабове във връзка с това.

По същия начин на фона на здравната криза се наблюдаваше и пълна липса на психическа подкрепа за работещите на първа линия в различни работни сфери.

Лекарите и медицинския персонал имаха огромна нужда от психологическа помощ. При тях прегарянето е голямо и е необходимо да се полагат грижи. Но много хора бяха на предна линия. Един шофьор в градския транспорт е не по-малко изложен на рискове…,

обяснява екзистенциалният психолог проф. Пламен Димитров.

Тема табу
26

Пренебрежението към психичното здраве в България обаче не е нещо ново, а само затвърждава тенденция, дълбоко залегнала много преди пандемията.

Не само по отношение на COVID-19 нямаше такава психологическа подкрепа. В момента ако има психологическа подкрепа, тя е в психиатрията, донякъде в неврологиите, в педиатриите и може би частична психологическа подкрепа има при трансплантираните пациенти. И до тук. Доказателство за това, че пандемичната здравна криза ускори някакви неща и те се видяха по-ясно. Но те винаги са съществували и са се обяснявали с някакви икономически и финансови проблеми, което звучи нелепо, защото много мои млади колеги искат доброволци да бъдат там,

категорична е проф. Матанова.

Показателно за цялостното отношение към психичното здраве от страна на управляващите е, че у нас няма безплатни услуги в тази сфера, покрити от здравното осигуряване, което на практика ги прави недостъпни. По тази причина според проф. Пламен Димитров са наложителни сериозни изменения в държавната политика и ресурсното обезпечаване в областта.

През 2020 г. под натиск в международен план на много колеги от големи асоциации международни и национални, международната организация по стандартите ИСО прие един стандарт за грижа за психичното здраве на работното място. Тъй като хората много добре знаят, че психично здравните проблеми на работното място са свързани с работоспособността, производителността и лоялността на служителите към даден бизнес. И инвестират системно в това. В България обаче още не са започнати стъпки за неговото прилагане,

обяснява той.

Това институционално пренебрежение отразява и силно застъпеното културно табуизиране на дискурса за психичното здраве както в медиите и образованието, така и на ежедневно равнище. В много семейства разговорите за емоциите са грижливо избягвани, а тревожните състояния и депресивните симптоми не се разпознават или се обозначават като „несериозни“. От друга страна, психичните болести биват прикривани, защото се считат за срамни.

Категорично можем да говорим за предразсъдъци и стигматизация. Макар че в периода в който аз започнах да работа като психотерапевт преди 40 години беше още по-ужасно и име голямо придвижване по посока на това да не се крият толкова психичните проблеми, така или иначе остава някакво клеймо върху семействата и отделните хора, които имат някакъв проблем. Не дай Боже да имат психична болест…,

пояснява проф. Матанова.

Както обаче обобщава Надежда Стойчева, психотерапевт и директор на Фондация „Анимус“, една от най-големите спънки пред психичното здраве се отнася до липсата на добри здравни политики и комуникация по въпросите свързани с него, което остава много хора в неведение към кого да се обърнат при наличен проблем.

Част от хората не се знае къде попадат, тъй като няма закон за психотерапия в България и трябва да направят специално проучване къде отиват и какво ще срещнат. Заради това е трудно в България да намериш добра психологическа помощ,

изтъква тя.

В този смисъл стигматизацията на емоционалното здраве „отдолу“ е поддържана от липсата на разбиране за проблема от страна на управляващите, а тази незаинтересованост „отгоре“ допълнително подхранва неглижиращите психологическото благополучие дискурси – на ежедневно равнище, в семейството, в училище…

На върха на смъртта, в дъното на щастието
27

Както на много други места по света, извънредното положение доведе до засилване на тревожните състояния и отвори вратата към големите екзистенциални въпроси за живота и смъртта (прочети Отвъд короната: страх и смърт).

С началото на пандемията много хора се объркаха, много хора се притесниха, много хора се страхуват и продължават да се страхуват за живота си. Тогава, когато става въпрос за смъртта и за живота, това са ключови въпроси на всеки човек, а пандемията ги поставя отново – защо сме на тази земя, колко ще живеем, може ли да умрем внезапно…,

обяснява Надежда Стойчева.

У нас обаче в резултат от неглижирането на психичното здраве и недостъпната помощ, тревожността и депресията и преди 2020 г. достигат обезпокоителни показатели. В поредица от изследвания на световната Асоциация „Галъп интернешънъл“, които измерват възприятията за лично щастие, България на няколко пъти е заемала последните места в класацията, заедно с държави като Непал и Малдивите, докато в контекста на ЕС страната ни е на самото дъно, наред със Сърбия, Гърция, Кипър, Унгария и Португалия. Важни показатели в изследването са данни като брутния вътрешен продукт, социалната подкрепа, степента на лична свобода, както и нивата на корупция в съответната страна (прочети Отвъд свободата: власт, пари и политика).

Така на фона на пандемичната криза, когато тези показатели спаднаха допълнително и България зае връхна позиция в класацията по смъртност от COVID-19 на глава от населението (прочти Отвъд короната: здраве, грижи, медицина), усещанията за несигурност и уплаха се засилиха. С оставянето на другата пандемията да вирее безконтролно, нивата на тревожност, депресия, злоупотреба с алкохол и домашно насилие достигнаха до връхна точка (прочети Отвъд жертвите: агресия, защита, сигурност).

Това реално погледнато бе катализирано от пандемичната ситуация. Тревожността, депресивните състояния прераснаха в клинични картини, увеличиха се самоубийствата, както и много поведенчески и междуличностни проблеми като домашното насилие. Последното ми изследване от 2020 г., което продължи в най-трудните месеци и обхвана близо 2500 икономически активни българи, показа, че близо 67% от тях в месеците от март до октомври са реагирали невротично по нашите скали за начина, по който хората се справят с предизвикателства. Което значи, че в този период много хора не са били на себе си,

обобщава проф. Пламен Димитров.

Пандемия в условия на депресивен реализъм
Maurizio Pesce

Според психологът тенденциозното нарастване на тревожността в България е свързано с „дългогодишни проблеми“:

Международните изследвания показаха, че при нас изходната база на наличието на такива проблеми е била по-висока. На запад нещата скочиха рязко до нашето ниво, когато нямаше още ваксина. Така че тази честота на симптоматиката в областта на психичното здраве показва, че сме неглижирали голяма част от проблемите, с които хората се събуждат и си лягат. Ние тук не говорим за тази тема въобще – приема се, че така си е, то е от живота. „Стегни се. Пий 2 водки. Не бий жената. Изкарай си го на децата. Псувай на пътя“. И тези механизми на невротично справяне да разтовариш тревогата вече са станали част от културата ни.

Едно от нещата, които той наблюдава от много години в изследванията си с пациенти е т.нар. състояние на „депресивен реализъм“, при което те се фокусират по-скоро върху негативните (някои биха казали по-реалистични) аспекти на събитията, което и води до по-високи нива на депресивност.

Най-простото обяснение е това, че хората са склонни да толерират големи разлики в интерпретацията на реалността, за разлика от други, които следват даден модел или мнението на авторитета – както са много от тези, които имат висок високи проценти на ваксинирани в Западна Европа. Но тук ние виждаме нюанси във всичко. Това е спецификата на депресивния реализъм – опитва се да провери реалността. И при нас тая тенденция се усили,

обяснява професорът.

Тази „проверка на реалността“ е свързана и със засилените конспиративни нагласи на фона на пандемията (прочети Отвъд короната: контрол, отричане, саботаж), които действат като своеобразен автотерапевтичен механизъм.

Много от любителите на конспиративни теории ги използват, без да го осъзнават, за успокоение. За утеха и за постигане на вътрешна психична определеност. Не са така нещата както ни казват, а има нещо скрито, заговор и когато ние го посочим, няма какво да се тревожим,

обяснява още проф. Димитров.

COVID-19 – тотална институция
29

Силно влияние в психологически аспект както в България, така и на други места по света оказаха също изолацията и засилените противоепидемични мерки. За мнозина COVID-19 означаваше преминаване към дистанционна работа, което доведе до прекарването на голямо количество време в рамките на дома и размиване на границите между свободно и работно време. За част от тези хора в България ситуацията бе допълнително усложнена от продължилия почти две години период на онлайн обучение, което наложи значителни изменения в семейните ежедневия и динамики, включително практикуването на различни социални активности на едно и също място – у дома.

Това, от своя страна, напомня на идеята на немския социолог Ървин Гофман за „тоталните институции“ – болници, затвори, психиатрични клиники, чиято съществена характеристика е именно принудителното смесване на ежедневните човешки дейности (спане, работа и игра) в рамките на едно пространство, което довежда и до загубата за усещане на Аз-а. В този смисъл, можем да предположим, че продължителната изолация, също като при тоталните институции, е довела и до някои психологически и поведенчески промени у хората.

Както обобщава проф. Ваня Матанова, именно дългото затваряне е довело до нарастване на междуличностите напрежения:

Локдаунът направи така, че избуяха много конфликти. Защото друго е да отидеш на работа и да се върнеш след 8 часа или да се видиш за 1-2 часа с някого. Друго е 8 часа да седиш с този човек и да трябва да работиш през това време хоум офис, а през същото време дете да плаче някъде, някой съсед да си прави ремонт и да бръмчи машина, или някой да реши, че през това време може да си пусне високо музика. Къде ще се излее това напрежение и тая така обърканост освен в най-близкия, който е до тебе?

Постковид поколение
30

Една от най-сериозно повлияните групи обаче остава тази на децата и тийнейджърите, изживели някои от най-важните си години за когнитивното, емоционалното и социалното си развитие на фона на изолация.

Ние тепърва ще измерваме ефектите на онлайн обучението. За тийнейджърите между 12 и 17 загубата на социални контакти има много сериозни последици върху тяхната социална компетентност и ангажираност. Така че предстоят много анализи и изследвания. Най-голямата ми грижа си остава какво ще стане с това постковид поведение. С тези деца, които научиха да пишат първо по интернет, тези, които се страхуват да доближават други хора в парка, или с пеленачетата, които се озадачават, като видят майка си с маска,

коментира проф. Димитров.

Според психоаналитикът проф. Орлин Тодоров едни от най-тежките последици на онлайн обучението за децата могат да са свързани със социализацията, или процесът, в който индивидът усвоява нормите на поведение в рамките на едно общество.

За по-малките деца основната роля на училището от първи до четвърти клас всъщност е да се социализират и да бъдат въведени в културата на общуването, на приятелството, на приемането на определени правила и принципи. Така че дистанционното обучение, естествено, ги лишава от тази възможност и те дългосрочно ще носят последствията от отсъствие от училище. Тоест възможно е да свикнат да учат онлайн и когнитивно да възприемат материал по този начин. В това няма нищо лошо, но дали ще се научат след това да седят на един чин с друг човек, дали ще успеят да намират тези приятелства, дали ще се доверяват достатъчно на другите хора… Това са много важни теми,

обобщава той.

От друга страна, проф. Матанова изразява притесненията си за последиците на дигиталното учене върху когнитивното развитие на най-малките.

Започнаха да се появяват данни по научните издания и по конгресите, че нещо става с детския мозък. Не случайно отбелязваме много трайна тенденция на по-късно проговаряне при децата. Едно от обясненията е, че много често се наслагва втори чужд език, но другото е, че по-скоро се разчита на визуална информация през картини, през филми и разни друга други продукти, които изискват зрителна преработка на информацията. И тя е много директно внесена тази зрителна информация, докато четенето е друго, защото предполага зад тези черни букви да виждаш образи. За да видиш зад тези букви персонажа, се изисква много много по-сложна преработка,

обяснява тя.

Всъщност скоро след въвеждането на онлайн обучението множество експерти предупредиха, че то може да има пагубни влияния при прекомерна продължителност. Въпреки това, както подчертава журналистката Надежда Цекулова, България остана една от малкото страни, които дълго не отмениха тази мярка:

Още след първото затваряне през ранната пролет на 2020 г., международни и национални организации излязоха с данни, че затварянето на учениците е дало значително по-негативен резултат за децата, отколкото е генерирало епидемична полза. В резултат на това още на 15-ти април се появи първата препоръка в пътната карта на Европейската комисия за вдигане на мерките, която препоръчваше училищата да са първите отворени институции, когато европейските държави започнат да разхлабват ограниченията. Почти всички се съобразиха с тази препоръка и прецениха, че запазването на благосъстоянието на децата е техен основен приоритет. Но имаше и други държави, сред които и България, които прецениха, че затварянето на децата е най-евтината противоепидемична мярка.

А резултатите не закъсняха – още през лятото на 2021 г. МОН публикува доклад, в който стана ясно, че между 60-80% от учениците са натрупали образователни дефицити в следствие на обучението в електронна среда, а над 25% от учениците са в риск от отпадане от образователната система. Освен това голяма част от учителите декларираха, че не успяват да задържат вниманието на децата в електронна среда, нито да установят достатъчно добър контакт с тях, а при връщане в присъствена среда се констатира, че голяма част от преподадения по време на онлайн обучението не материал не е усвоен.

Въпреки това през есента на 2021 г. страната взе същото решение, което според Надежда Цекулова обаче дори не е учудващо предвид системното неглижиране на психичното здраве и развитие на най-младите у нас. Всъщност и преди коронавирусната криза голям брой деца и младежи у нас са се борили с тревожност, депресия, тъга и други отрицателни емоции, а изследване на УНИЦЕФ България от 2020 г. показа, че социалната изолация и нарушения учебен процес допълнително са обострили негативните емоции сред подрастващите – усещането за самота е било четири пъти по-голямо, гневът и раздразнението са нараснали три пъти, а страхът се е увеличил двукратно.

Българските тийнейджъри бяха най-пиещите, най-пушещите, най-ранно започващите сексуален живот в Европа преди пандемията. Те бяха децата, които в най-голям процент казваха, че се чувстват самотни и неподкрепени – не само от възрастните, но и от връстниците си – преди пандемията. При тази основа, ние ги затворихме за 2 години. Това в България не е тема табу, тя просто не съществува. Никого не интересува какви са щетите върху психичното здраве на децата от това, което ние системно им причиняваме,

добавя още Цекулова.

COVID-19 – криза или възможност?
32

Въпреки всички негативни аспекти на пандемията от COVID-19, като всяка друга криза, тя също криеше и потенциалът да размества настоящите заблатени платове не само на индивидуално, но и на колективно равнище. За мнозина изолацията се превърна и във възможност за преосмисляне, за време със семейството, за ново начало. Както обяснява и екзистенциалният психолог Пламен Димитров:

Кризите позволяват да се направят трансформации, които преди не сме си позволявали със стотици години. Сменят се идеологии, разбирания за мястото на ценности. Това движи цивилизацията от екзистенциална гледна точка. Човешката екзистенциална тревожност, която трансформира – понякога градивно в открития, наука, напредък, хуманизация на човешката реалност, а друг път дехуманизира заради контрол и превъзходство. Зависи какви избори направим. И ето – днес пандемията, на фона на много други проблеми, с които живеем, отключи друго ниво на тази екзистенциална тревожност, която тепърва ще имаме да преработваме. И като индивиди всеки за себе си, минавайки през изборите за това как да живеем…

Какъв ще е последващият глобален ход на развитие, все още не знаем. Едно обаче е сигурно – както подчертава проф. Ваня Матакова, постепидемичните последици ще траят десетилетия.

Докато тези реакции на индивидуално и на общностно ниво не бъдат посрещнати по добър начин, ако не се приемат адекватни мерки, те ще продължават да нарастват, да се усложняват и да завладяват други области на функциониране.

В този смисъл именно от нас, хората, гражданите, зависи дали ще прочетем двузначният йероглиф на пандемията като „криза“ или като „възможност“…

Тази статия е част от проект „План за развитие“ на ЕЛ МОМЕНТУМ ООД, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по

статии

3 Replies to “ОТВЪД РАЗУМА: ПСИХИКА, ЕМОЦИИ, КОМУНИКАЦИЯ”

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *